С други думи, за да се възкачат отново на полагащия им се по право престол, Меровингите е трябвало да прибягват до по-традиционни средства, смятани за обичайни в онази епоха. Най-малко четири пъти те са на крачка от успеха, но пак удрят на камък било защото не са преценили всички фактори, било по силата на обстоятелствата, било просто защото не им е провървяло. Така например през XVI в. Гизите още малко, и да се възкачат на престола. През XVII в. Фрондата почти успява да свали Луи XIV от престола и да качи на него представител на Лотарингите. В края на XIX в. има планове за създаването на нещо като втори Свещен съюз, който чрез Хабсбургите да обедини католическа Европа: Австрия, Франция, Италия и Испания. Но тези планове са осуетени от безотговорната и агресивна политика на Германия и Русия, които влизат в съюз ту с една, ту с друга велика сила и накрая разпалват война, в резултат на която от престола са свалени всички династии в континентална Европа.
Меровингите са най-близо до успеха може би през XVIII в. Лотарингите се сродяват чрез брак с Хабсбургите и на практика се сдобиват с престола на Австрия — тогавашната Свещена римска империя. Когато Мария Антоанета, дъщеря на Франц Лотарингски, става кралица на Франция, френският престол вече се полага по право на нейните деца. Ако не беше избухнала Великата френска революция, в началото на XIX в. Хабсбурги и Лотаринги са щели да владеят цяла Европа.
Революцията е съкрушителен удар за Меровингите, за техните надежди и амбиции. Този катаклизъм най-неочаквано осуетява замисъла на династията, внимателно разработен и осъществяван цял век и половина. И още нещо, от някои намеци в „Документите на Братството“ разбираме, че по време на тази толкова бурна революция са изчезнали доста от най-ценните документи на Сион, както вероятно и някои предмети. Това може би обяснява защо оттук нататък велики магистри на ордена стават все представители на френската култура, които подобно на Нодие имат достъп до поверителна информация, както и ролята на Сониер. В навечерието на революцията неговият предшественик — Антоан Бигу, съставя, а след това скрива закодираните свитъци, след което търси убежище в Испания, където малко по-късно умира. Тоест не е изключено Сион да не е знаел поне известно време къде точно се намират свитъците. Но дори и членовете на Братството да са знаели, че документите са в църквата на Рен Льошато, те не са могли да си ги върнат, ако свещеникът в епархията не им е симпатизирал, ако не им се е подчинявал безпрекословно, без да задава неудобни въпроси и да се бърка в работата на ордена. Ако в документите пък е ставало дума за още нещо, укрито някъде край Рен Льошато, присъствието на такъв човек в селцето е било още по-наложително.
Сониер умира, без да издаде тайната. Неговата икономка Мари Дьонарно, също пази мълчание чак до смъртта си. През следващите години в околностите на Рен Льошато неколкократно са правени разкопки, при които обаче не е открито нищо. Ако, както предполагахме, край селцето са скрити някакви неща, които биха предизвикали сензация, те явно са били преместени на друго място, когато Сониер започва да привлича вниманието и в Рен Льошато се появяват иманяри — освен, разбира се, ако не са били сложени в хранилище, до което иманярите не могат да се доберат, например в подземна крипта или под изкуствено езеро в някой частен имот. Всъщност край Рен Льошато наистина има изкуствено езеро — то се намира край местност с многозначителното име Лавалдийо381. Не е изключено под него да има крипта, която с подземен тунел да е свързана с някоя от множеството пещери в планините наоколо.
Колкото до откритите от Сониер свитъци, два от тях или най-малкото техни факсимилета са разпространявани на циклостил, а по-късно са и публикувани. Другите два — обратното, държани са в най-строга тайна. В разговора си с нас Плантар обясни, че са съхранявани в сейф в банка „Лойдс“ в Лондон. Успяхме да узнаем за тях само това.
Ами парите на Сониер? Знаем, че част от тях са предоставени по банков път от ерцхерцог Йохан фон Хабсбург. Знаем също така, че абат Анри Буде, кюре на Рен Лебен, е превеждал големи суми на епископа на Каркасон. Имаме основания да смятаме, че Буде е плащал и на Сониер чрез неговата икономка, Мари Дьонарно. Виж, така и не разбрахме откъде Буде, беден енорийски свещеник, е получавал такива големи суми. Той очевидно е човек на Братството на монасите от Сион, но така и не се разбра дали орденът е превеждал парите направо на него. Те може би са отпускани от Хабсбургите, които, както знаем, разполагат с несметни богатства. Или от Ватикана: не е изключено папата да е бил подложен на най-високо равнище на изнудване от страна и на Сион, и на Хабсбургите. При всички положения въпросът за парите, а вероятно и за някакво съкровище ставаше за нас все по-маловажен на фона на онова, което установихме по-късно. Той просто бе привлякъл вниманието ни към тази загадка, а после остана на заден план.