Доста други неща обаче са пределно ясни. Колкото до нас, не смятаме, че преките потомци на Исус носят в себе си някакво божествено начало и се открояват сред останалите. Така безспорно мислят повечето хора. Подозираме, че и Братството на монасите от Сион е на същото мнение. Още повече че и да се докаже недвусмислено, че конкретен човек или група от хора са потомци на Исус, това едва ли ще разтърси из основи света, както би станало преди един-два века. Повечето хора просто ще вдигнат безразлично рамене. Тоест, сложният замисъл на Братството от Сион, ако наистина има такъв, просто се обезсмисля, освен ако не е свързан по някакъв съдбоносен начин с политиката. Каквито и да са последиците от нашите изводи за теологията, те безспорно ще се отразят, и то доста силно, и върху политиката, върху начина на мислене, върху ценностите и институциите в света, в който живеем.
В миналото семействата, водещи началото си от Меровингите, безспорно са се занимавали с политика и са се стремели към политическа власт. Това важи и за Братството на монасите от Сион и за мнозина от неговите велики магистри. Нямаме причини да смятаме, че и днес политиката не е все така важна и за ордена, и за потомците на династията. Всички факти ни навеждат на мисълта, че Сион си е поставил за цел да изкове съюз между онова, което сме свикнали да наричаме църква и държава: съюз между светската и духовната власт, между свещеното и делничното, между политика и религия. В много от своите документи Сион заявява, че както го изисква традицията на Меровингите, новият крал „ще царува, без да управлява“. С други думи, ще е цар първосвещеник, който има предимно ритуална и символична роля, докато управлението, изпълнителната власт е поверена на друг — вероятно на Братството на монасите от Сион.
През миналия век орденът се опитва чрез франкмасоните и Хиерон от Златната долина да установи една нова, осъвременена Свещена римска империя, нещо като теократични Съединени европейски щати, управлявани едновременно от Хабсбургите и от радикално обновената църква. Замисълът е осуетен от Първата световна война, след която европейските династии губят престола си. Имаме основания обаче да предполагаме, че и сегашните цели на Братството от Сион са, горе-долу същите, както целите на Хиерон от Златната долина.
Излишно е да казваме, че представата ни за тези цели е твърде хипотетична. Но те безспорно включват създаването на теократични Съединени европейски щати, на транс-, или паневропейска конфедерация, обединена в съвременна империя и управлявана от династия, водеща началото си от Исус. Тази династия ще съсредоточи в ръцете си не само политическата и светската власт, тя, както навярно се досещате, ще наследи и престола на св. Петър, тоест Ватикана. Владенията на династията може би ще се състоят от множество кралства и княжества, свързани помежду си от бракове и династични съюзи, от нещо като пригодена към нашия век „феодална система“, ала без злоупотребите, които сме свикнали да свързваме с това понятие. Самото управление ще бъде поверено вероятно на Братството на монасите от Сион, приело формата на, да речем, Европейски парламент с изпълнителни и законодателни функции.
Подобна Европа ще представлява нова, обединена политическа сила в международната политика, която по мощ ще се мери със Съветския съюз или Съединените щати. Тя вероятно ще е велика сила, каквато не е имало дотогава, защото ще се осланя на непоклатима духовна и емоционална основа, а не на абстрактни теории и идеологии. Човек ще се чувства съпричастен с нея не само с разума, но и със сърцето си. Тя ще черпи сили от обединения дух на западноевропейците, от най-съкровените религиозни стремления, които ще се пробудят отново.
Подобна програма сигурно звучи твърде идеалистично. Но нима историята не е показала, че не бива да подценяваме тази огромна сила — духа, който, стига да бъде насочен правилно, върши чудеса. Само допреди няколко години ни се струваше невероятно, че един религиозен фанатик без своя армия, без политическа партия, която да го подкрепя, ще помете единствено благодарение на обаянието си и на религиозния глад на хората съвременната, добре смазана машина на шахския режим в Иран. Но аятолах Хомейни успя да го стори.
Не ни разбирайте погрешно: не отправяме никакви предупреждения. Далеч сме от мисълта да сравняваме — пряко или косвено, Братството на монасите от Сион с аятолах Хомейни. Нямаме основания да подозираме, че Сион е някаква зловеща организация, какъвто се оказа демагогът от Иран. Той обаче доказа по недвусмислен начин каква енергия и потенциална сила притежават дълбоко вкоренените религиозни стремления на човека и как те могат да бъдат използвани за политически цели. Не е задължително тези политически цели да включват противодържавна дейност. Те могат да бъдат и съвсем благородни, както например задачите, които през Втората световна война си поставят Чърчил или Дьо Гол. Религиозните въжделения на хората могат да бъдат канализирани в безброй посоки. Те са източник на невероятна потенциална сила. И често са пренебрегвани или подминавани от съвременните управници, които се осланят главно на разума. Религиозните стремления са израз на една дълбока психологическа и емоционална потребност. А тази потребност е толкова силна, както потребността ни от хляб, подслон над главата, материална осигуреност.