Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? — разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. — Щом запеят «Христос възкресе», той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“
Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обряд през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе“. Изведнъж — виждам го като сега — из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го! Ето го!“ Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше и, главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.
Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.
III
Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаени от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лучи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.
Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча все тъй високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушка в ръце, и Кузев, и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знай отде — всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близо и по-ниско. Една-две секунди минават само, и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.
— Гърците пеят — казва спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. — Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!
Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че беше се събрал най-гъсгият мрак на нощта. Там блещиха хиледи светли точки, едни от които бяха наблизо и се сливаха като жеравата на огнище, а други по-настрана се движеха из тъмнината, като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението — още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.
Но сега друго също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.