Выбрать главу

Петър Бобев

Светещата гибел

1

Доктор Марио Булгаро още не бе привършил проучванията си. Днес предстоеше последният, окончателният експеримент, който трябваше да реши участта му. Затова не успя да прикрие сянката на недоволство, когато на входната врата се позвъни.

— Казвам се Чарлз Томпсън — представи се посетителят. — Журналист.

Беше едър, сух мъж на около четиридесет години, с тънък английски нос, с типичен английски овал на костеливото си лице и с обичайните английски лунички. С изискана, внушаваща доверие външност. И само едно — прекалено присвити очи, от които се виждаха някакви тесни цепнатини. Смущаващи… Сякаш не понасяха и най-слабата светлина.

Не дочакал отказа, който прочете в погледа на домакина, гостът прибави набързо:

— Ще ви отнема само десет минути.

Ще не ще, доктор Булгаро го покани в хола, където ги посрещна изправена жена му — стройна, извънредно елегантна брюнетка, с очила.

— Мистър Томпсън — представи й го Булгаро. — А това е моята жена Елена. Доктор Костова-Булгаро. После, уж случайно, погледна часовника.

— Както виждате, не разполагам с много време. Затова…

— Тогава… — Томпсън се поизкашля. — Да не ви губя времето. Първо, какво е според вас значението на откритието ви.

Доктор Булгаро вече беше свикнал с такива въпроси. Затова отвърна по навик:

— Вашите колеги го разгласиха надълго и нашироко. Дори повече от това, което заслужава… И отколкото трябва…

— И все пак…

— И все пак — повтори ученият. — Ще ви го кажа накратко. Това е още една стъпка към овладяването на морето. Досега са направени много стъпки, за съжаление все още съвсем недостатъчни. Боязливи гмуркания покрай брега предимно до петдесетина метра, единични опити за живот в подводни домове, където няколко души прекарват по една-две седмици…

— Акванавтите…

— Какви акванавти! — усмихна се доктор Костова. — Това е все едно да наречем космонавти и пътниците в самолета.

Булгаро прибави:

— И няколко почти слепи спускания в дълбините с батискафи.

— И вие предлагате…

— Предлагам нов подход. Досега всички, които навлизаха под водата, отнасяха със себе си част от атмосферата ни, за да дишат: Кусто и Гаян, Ханс Келер и другите.

Доктор Костова отново се намеси:

— Кусто, един от откривателите на акваланга сам го казва: „Аквалангът е примитивно средство“.

— А вие? Какво смятате вие?

Булгаро отговори уверено:

— Да освободим бъдещия подводен човек, истинския хомо акватикус, както го наричат ентусиастите, да го направим съвсем независим от тая атмосфера.

— Присадени хриле?

Булгаро се обърна към жена си и тя отговори вместо него:

— И тоя път не е погрешен. Но…

— Силициево-органичната маска на Роб? — подпита Томпсън.

Доктор Костова поклати глава.

— Смятаме я съвсем непригодна за дълбочините, защото и при нея е нужно празно пространство пред лицето, в което да преминава през мембраната кислородът на водата. А там тя няма да издържи налягането… Поне в сегашния й вид…

— Затова ли купувате китови мозъци? — Томпсън сякаш изстреля въпроса си към двамата.

— Да! — усмихна се изследователят. — Вече не крия. Вашите колеги проведоха масиран шпионаж и успяха да разберат, че те са нужни за моите опити.

— С тяхна помощ вие целите да създадете и у човека подобна на китовете способност, така ли?

Изправен до прозореца, гърбом, доктор Булгаро подметна:

— Не допускам, че не сте следили информациите…

— Следя ги — отвърна журналистът. — Но от тях не личи как постигате тоя механизъм при човека. И достатъчен ли е той да го направи, както казахте, съвсем независим от атмосферата? Ей това очаквам да ми обясните…

Доктор Булгаро мълчеше, все едно, че не го е чул.

Посетителят повтори настойчиво:

— От това се интересува читателят. Той иска да знае…

Булгаро се обърна към прозореца отново. Мълчеше и жена му.

Томпсън сложи ръка върху рамото му.

— Вие не сте наивник, докторе. Затова се надявам да се разберем. Преди това искате да патентовате откритието си, нали? За да го продадете по-скъпо…

— Нищо не разбирате! — обърна се рязко Булгаро. — Нито ще го патентовам, нито ще го продавам. Когато му дойде времето, ще го публикувам. И то посредством Организацията на обединените нации…

— Що за идея! — не се стърпя Томпсън. Давате ли си сметка какво бихте загубили?

— Давам си.

— Но това е лудост! Знаете ли какво струва откритието ви?

— Че кой ще го знае по-добре от мен?

Журналистът се отпусна в креслото, направил се, че не забелязва нетърпеливото поглежда не на Булгаро към часовника. Изведнъж се бе променил. Угодливо — нахалната усмивка на професионалния репортьор бе изчезнала, сменена от някакъв нов израз — дързък, самонадеян, високомерен.