Булгаро го изгледа възмутен:
— И вие държите да прибавите своя дял! Да изградите още един паметник на човешкото безразсъдство!
Англичанинът се усмихна пресилено:
— Моля, без тая биоложка сантименталност! Няма да изчезнат. Пък и да изчезнат, какво от това? Какво ни засегна, че вече ги няма стелеровата крава, гренландският кит, епиорнисът? Те динозаврите, загинаха, пък животът не спря.
— Не спря, но тръгна в друга посока. Изгодна за бозайниците, неизгодна за влечугите, които изгубиха първенството си. Никой, дори най-сведущият природоизпитател, не е в състояние да предвиди каква неуправляема верижна реакция може да се получи, ако се скъса само една брънчица на живота. Вие безспорно помните шегата на Дарвин за връзката между животновъдството и старите моми. Момите отглеждат котки. Котките изяждат полските мишки, които разоряват гнездата на земните пчели. А земните пчели опрашват детелината, с която се хранят кравите.
— Ако няма котки, има дератизация: капани, отрови…
— Отрови! — разпали се Булгаро. — Като „вълшебника ДДТ“! На Мюлер, откривателя, заслужено присъдихме Нобелова награда, а сега, след като не можахме да намерим разумната мярка, сме се хванали за главите как да се отървем от натрупания в черните ни дробове неразпадащ се „вълшебник“. Чували ли сте, че човек вече не може да излезе на разходка в околностите на Рим без противозмийски серум? Защото поради вмешателството на човека изчезнаха таралежите и дивите свине. Там, където изтребихме крокодилите, рибата загина от болести. Унищожаването на кайманите доведе до застрашителен прираст на рибата пиранха. Някъде в Африка избиха леопардите. Сега ги внасят от зоопарковете за борба с намножилите се павиани, които опустошават посевите. Където погубихме вълците, ловният дивеч мре масово от епизоотии. И ако продължаваме все така, накрая наши спътници върху планетата ще останат плъховете и насекомите. Впрочем, ако оцелеем дотогава.
— Много сте черноглед, доктор Булгаро.
— По-добре черноглед, отколкото късоглед, сър Чарлз. Каквото и да мислите, няма да бъда аз тоя, който ще допринесе за изличаване от лицето на земята на още един животински вид. Кой знае какви неподозирани тайни крие в себе си, в генетичния си фонд, тоя вид. Аз опитах да използувам една от неговите удивителни дарби. Но само тя ли е? Чували ли сте, че у китовете злокачествените образования биват изолирвани от самите им организми и така обезвреждани? Ако ги изгубим, откъде ще се доберем до това изобретение на природата, тъй нужно за стареещото човечество?
От къщата излезе телеграфистът и подаде на шефа си някаква радиограма. След като я прочете набързо, сър Чарлз се обърна рязко към пленника си:
— Докторе, продавачите на китобойните кораби губят — търпение. Затова, настоявам, отговорете веднага! Да или не?
Булгаро поклати глава:
— Ужасявам се, като си представя какъв катаклизъм може да избухне в океанските простори, ако ги напусне най-могъщият им властелин… Докато не получа синтетичен препарат, който да ми замени изцяло естествения, никому няма да открия това, което съм постигнал!
Англичанинът се изправи. Властен, суров.
— Мистър Джек! — обърна се той към вратата. — Дон Мигуел!
Оттам тутакси притичаха двама едри, широкоплещести мъжаги, които застанаха пред него по войнишки. Доктор Булгаро ги бе наблюдавал отдавна, не само тях, и другите. И виждаше нещо, подозираше нещо, смътно се досещаше. Тяхното робско послушание, трескавите им погледи, нервните, треперещи движения на ръцете, особеният удавнически цвят на лицата, сенките под очите. Не, не беше случайно. Имаше обща причина, за всички…
Сър Чарлз прекъсна размишленията му:
— Докторе, търпението ми се изчерпа!
И даде знак на двамата здравеняци, които тозчас грабнаха пленника и вкопчаха ръцете му в белезници. После го повлякоха към брега, където някакво непокорно течение бе изровило дълбока яма под кораловата скала.
Насреща, на двадесетина разкрача от него, прииждащите вълни сякаш му се присмиваха с бели, заменени устни, сред които се подаваха като нащърбени зъби отломките на разкъсания риф. Приливът настъпваше като при исполинско вдишване на океана. А отдолу, току под краката му, искреше в кристалната си синева водната яма — тъй бистра и прозрачна, че на петнадесетина метра дълбочина се виждаше ясно дъното, снежнобяло, едва посинено от водния пласт, по което трептяха като мрежа от дъгата слънчевите проблясъци. Бавно пъплеха морски звезди и ежове, плакнеха черупки миди, тъй различни по форма, по големина и разцветки. Щапукаха криви раци, окичени с градинки от водорасли.