— С удоволствие! — отвърна Булгаро. — Но нека бъде по друг повод!
Внезапно той усети някакво неприятно, смущаващо недоумение. Отвореното око на госта го стрелкаше вторачено, с нескрита заплаха, само че тоя път светло, стоманеносиво зло око. Нима ирисите могат да променят цвета си?
От прозореца домакините проследиха как неканеният посетител се настани важно в очакващата го лимузина и изчезна зад завоя, после се спогледаха, доволни един от друг. Доволни, че още един път бяха устояли срещу попълзновенията на „сухоземните акули“, както наричаха помежду си фабрикантите на оръжия.
Доктор Булгаро се сбогува с жена си и със сина си Сашо, който прекъсна за малко уроците си и притича да го целуне, после излезе навън.
Майката и синът се изправиха до прозореца, през който от високото, над покривите на съседните къщи, спускащи се амфитеатрално към брега, се виждаше блесналият в удивителната си синева Неаполски залив и откроеният в кръгозора като мъгливо видение остров Капри.
Марио Булгаро им махна с ръка, преди да поеме надолу към Аквариума.
Жена му, която вече бе извадила пудриерата си, и Сашо в първия миг не можаха да разберат нищо. Всичко стана тъй внезапно, тъй неочаквано — както винаги идва злото…
До тротоара беше спряла мощна черна кола, а до нея спореха разгорещено двама мъже и една жена. Изключително хубава жена. Но и в тримата се чувствуваше нещо особено. Лицата им имаха еднакъв сивозеленикав тен, съвсем неприсъщ на европеидните им черти. И някаква треска в очите. И нервни, отсечени, сковани жестове.
Преди Костова да си даде сметка какви могат да бъдат тези хора, пък това и не я интересуваше особено, мъжете се нахвърлиха върху минаващия учен, а жената постави върху лицето му бяла кърпа, след което го вмъкнаха в колата. И тя полетя надолу.
Когато майката и синът изтичаха на улицата с викове за помощ, от похитителите и жертвата им нямаше ни следа.
2
Четириногия! Естествено никой от неизброимите безсловесни морски твари не го бе кръстил така. Въпреки че в техните представи той беше именно това: с два предни плавника като всеки нормален кашалот и с още два задни — случаен атавизъм, странно възвръщане към ония далечни четирикраки предци, които преди милиони години, навлизайки във водата, бяха изгубили станалия им вече излишен втори чифт крайници.
Той се излежаваше лениво на повърхността като обливана от вълните базалтова скала, гален от отвесните лъчи на тропическото слънце. И като истинска скала черната му кожа беше обрасла с морски жълъди, морски патички и пълчища китови въшки. Само прилепените, почти сраснали с него, кръвосмучещи риби миноги и едрите прилепала издаваха, че не е скала, а живо същество, макар и с такава чудовищна форма и големина. Върху гърба му кацаха птици, които набързо клъвваха някоя и друга китова въшка, за да отлетят отново при следващата вълна.
Кашалотът спеше. Цяла нощ бе пътувал с харема си подир придвижващото се на север огромно ято от средноголеми калмари. По-право дремеше, като зайците. Отваряше ту едното, ту другото си око, за да хвърли бегъл поглед наоколо и да задреме отново.
Ушите му въобще не заспиваха. Попиваха всички звукове на океана, тихите цвърчения на кашалотчетата, които опитваха да се заиграят покрай дремещите си майки, сърдитите закани на самките към по-непослушните палавници, подвикванията на ловуващите ведно с тях косатки. Отнякъде се бяха присъединили и няколко бутилконоси китове, едни от най-добрите гмуркачи, то се знае, след кашалотите.
Но виж, това беше друго. Кашалотът се събуди начаса. Бе дочул любовния призив на самец, който опитваше да примами харема му. Лениво дремещата планина от месо се превърна в сринала се скала. Той се втурна срещу съперника си, пронизвайки водните пластове с бойния си вик. По гласа го бе познал — Белязания. Някога една особено повратлива акула, преди да бъде налапана от него, бе сварила да впие зъбите си в горната му устна и така, в предсмъртно отмъщение, му бе оставила тоя белег. Там, в мъжкото стадо, докато летуваха в студените води край ледените планини на юг, те бяха другари братя по участ. Но тук, край женските, които Четириногия бе извоювал след кървава битка с предишния им султан, изведнъж се бяха оказали смъртни врагове. Нагонът за любов, за безсмъртие посредством поколението, ги опълчваше един срещу друг.
Противникът му не устоя. Убеден, че и тоя път не е успял да го изненада, той вирна опашка и заби надолу, сякаш вдигнал знамето на примирието и признал се за победен.
Четириногия се вслушва дълго подир него, додето се увери, че не хитрува, че наистина не мисли да се връща, и чак тогава се успокои. Чак тогава усети обхваналия го глад.