Дейвид Морел
Светилището
Удивително е колко дълго образите могат да се съхраняват в паметта ни, докато настъпи моментът да се използват в някой разказ. През 1970, веднага след като завърших Пенсилванския държавен университет, реших да направя малка почивка и заминах на гости у мой приятел, който живееше близо до Питсбърг. През един августовски следобед отидохме до лагера, който няколко приятели на баща му бяха построили в планината. Там имаше плувен басейн, барбекю на открито, барака за нощуване и… — все още е пред очите ми — гробница. Тя витаеше в мислите ми цели двайсет и две години и накрая трябваше да напиша за нея. Отново темата за скръбта — нещо, към което често се връщам след смъртта на Мат. „Гробницата“ бе номинирана от „Асоциацията на писателите на ужаси“ за най-добрата новела за 1992 година.
Бен Грейди беше в мавзолея, когато бипкането на пейджъра прекъсна риданията му.
Мавзолеят беше просторен и светъл, с блестящи мраморни плочи, които покриваха нишите, където бяха поставени ковчезите. В един алков, близо до високите до тавана прозорци, разположени отстрани на главния вход, блещукащи стъклени витрини даваха възможност на скърбящите да виждат доста по-малките ниши с урните, които съдържаха пеплата на любимите им хора. Имената и датите на раждането и смъртта на покойниците бяха изписани с бронзирани пластмасови букви, залепени върху стъклените витрини, и именно към тези витрини и урните зад тях се взираше Грейди, въпреки че очите му бяха премрежени от сълзи. Беше избрал кремация за жена си и десетгодишния си син отчести защото те вече бяха обгорели — в запалената при сблъсъка с пиян шофьор кола, — но най-вече, защото не можеше да понесе мисълта, че телата на любимите му същества ще се разлагат в ковчези в някоя ниша на мавзолея или още по-лоши — в гробището отвън, под земята, където дъждът или лютият студ щяха да карат сърцето му да се свива от безпокойство за тях, макар малкото здрав разум, който му бе останал, да признаваше, че това няма да има никакво значение за близките му, които така ужасно му липсваха, защото те вече не чувстваха нищо.
Но за него имаше значение, както имаше значение ритуалът всеки понеделник следобяд да идва с колата до мавзолея, да седи на тапицираната пейка срещу остъклената стена с урните и да разказва на Хелън и Джон какво му се е случило от предното посещение насам, как се е молил те да бъдат щастливи и най-вече колко много му липсват.
Беше изминала година от смъртта им, а това се счита за дълъг период, но на него му се струваше, че бе изтекла невероятно бързо. Мъката му бе все така силна, както в деня, когато му съобщиха, че са мъртви, празнотата в душата му — все така голяма. Отначало приятелите му проявяваха разбиране, но след три месеца, а особено след шест, повечето от тях взеха да показват учтиво нетърпение, като подхвърляха добронамерено, че Бен трябва да загърби миналото, да се примири със загубата и да изгради отново живота си. Така че той започна да прикрива чувствата си и се престори, че се е вслушал в съветите им, но от това му стана още по-тежко. Тогава осъзна, че само човек, който не е изстрадал това, което му се случи, не би могъл да разбере, че три или шест месеца, или една година не значат нищо.
Ежеседмичните посещения в мавзолея се превърнаха в негова тайна и половинчасовият му престой стана неделима част от понеделничния му график. Понякога донасяше на жена си и сина си цветя или нещо друго, характерно за сезона: тиква за празника на Вси Светии, топка от стиропор през зимата или свежо кленово листо през пролетта. А при това посещение — точно след Националния празник — носеше миниатюрно знаменце и неспособен да овладее болката в гласа си, описваше на Хелън и Джон великолепните фойерверки, които бе гледал и на които някога заедно се бяха любували, докато похапваха хот-дог на ежегодния градски пикник, който се провеждаше в парка на залесения склон на хълма край реката в Деня на независимостта.
— Само да бяхте видели ракетите в небето! — прошепна Грейди. — Не знам как да ви ги опиша… Цветовете им бяха такива…
Бипкането от пейджъра, закачен на колана му, прекъсна задъхания му монолог. Бен се намръщи.
Пейджърът бе едно от многото нововъведения, които бе направил в полицейското управление, чийто началник бе той. В крайна сметка на полицаите често им се налагаше да напускат патрулните коли било при изпълнение на някоя задача или просто за да изпият по едно кафе в някой ресторант. Но докато бяха далеч от радиостанциите си, те трябваше да знаят дали от управлението не се нуждаеха спешно от тях.
Настойчивото бипкане накара Грейди да се стегне. Той избърса сълзите си, изпъна рамене, сбогува се с жена си и сина си, изправи се с усилие и неохотно излезе от мавзолея, като заключи вратата след себе си. Това беше важно. Останките на Хелън и Джон се нуждаеха от защита, а пазачът на гробището се бе оказал не по-малко изобретателен от Бен по отношение на нововъведенията и бе осигурил ключ за всеки от скърбящите, така че можеха да влизат само тези, които имаха право.