Выбрать главу

Но сега този страх нямаше значение. Ала скръбта имаше и Грейди побърза да си налее още една чаша, като този път добави по-малко лед и вода. Пресуши я почти като първата. Брайън и Бетси. Хелън и Джон. Не-е-е.

Той се подпря на шкафа и заплака, давайки воля на скръбта, която свиваше гърлото му и разтърсваше раменете му.

Внезапно телефонът иззвъня. Сепнат, той се отправи с несигурни крачки към апарата, който бе поставен на стената до задната врата.

Звъненето се повтори.

Грейди не бе включил още телефонния секретар. В състоянието, в което бе, на знаеше дали да не остави телефонът да си звъни. Брайън и Бетси. Хелън и Джон. Единственото, което искаше, бе да го оставят сам, за да може да се отдаде на скръбта. Но може би се обаждаха от управлението. Можеше да е нещо важно.

Избърса сълзите си, стегна се, размисли и реши. Въздействието на бърбъна още не бе настъпило. Все още можеше да говори, без да завалва думите. За каквото и да се касаеше това обаждане, трябваше да се погрижи за него, докато още бе в състояние.

Ръката му трепереше, когато вдигна слушалката.

— Ало?

— Бен? Джеф Крейн е. Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, но е важно. Позвъних в службата ти и един от хората ти ми каза къде мога да те намеря.

— Нещо важно? Какво е то?

— Научих някои имена. Кажи ми дали ти звучат познато. Дженинкс. Матсън. Рандъл. Лангли. Бек.

Грейди се съсредоточи.

— Не ми изплува ничие лице. Не съм срещал никой от тях. Или поне не са ме впечатлили с нищо, за да си ги спомням.

— Не съм изненадан. Те не са… Те не… живеят в Бозуърт. Всичките са от близки градчета, разположени на запад между Бозуърт и Питсбърг.

— Тогава защо са важни? Не схващам връзката.

— Всички са умрели миналия четвъртък.

— Какво?

— След като приключихме огледа в лагера на Брайън, се върнахме в управлението. Там продължихме да говорим за случилото се. Един от хората ми, който не беше на огледа, подскочи при споменаването на Брайън и Бетси Рот. Каза ми, че е чувал тези имена и преди. По-точно миналия четвъртък. По време на най-злощастната автомобилна катастрофа, която някога е разследвал. Имало десет убити. Всичките в един фургон. Един автомобил спукал гума, шофьорът загубил контрол и се блъснал в тях. При разследването се установило, че всички жертви във фургона се били отправили да празнуват Четвърти юли в планината. В някакъв лагер. Затова исках да говоря с теб. Лагерът е бил собственост на Брайън и Бетси.

Грейди стисна слушалката толкова силно, че ръката му се схвана.

— И всичките десет са загинали?

— Те се срещнали на някакво сборно място, оставили колите си и продължили с фургона — поясни Крейн.

„Още една проклета катастрофа! — помисли си Грейди. — Точно както при Хелън и Джон!“

— Така че, воден от инстинкта си, проведох няколко телефонни разговора — продължи Крейн. — С роднините на жертвите. От тях научих, че Брайън и Бетси доста са обикаляли. Те не са ходили на срещи на скърбящи само в Бозуърт. Посещавали са всички околни градчета. Спомняш ли си, когато в лагера се чудех за онези фотографии в малката постройка? Ти я нарече гробница. А аз изказах предположението, че щом на две от тях са мъртвите деца на Брайън и Бетси, това може да се окаже следа и че навярно другите снимки са също на умрели деца.

— Спомням си.

— Е, добре, бил съм прав. Всяка една от семейните двойки, загинали в онази катастрофа, са загубили децата си преди няколко години. Определението ти за онази постройка се оказа правилно. Тя е била гробница. Според роднините родителите са поставили снимките над камината. Палели са свещи. Молели са се. Те…

— Какъв кошмар! — възкликна Грейди.

— Ти знаеш повече за този кошмар отколкото аз бих могъл да си представя. И онези дванайсет души — също. Нещо като частен клуб, отдаден на скръбта. Може би затова Брайън е загубил контрол. Може би е застрелял Бетси и после себе си, защото не е можел повече да понася болката.

— Може би. — Грейди потръпна.

— Онези юноши от снимките — двамата във военна униформа — те са загинали във Виетнам. Виждаш ли от колко отдавна е тази история.