Грейди скъса жълтата полицейска лента с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, която се простираше от телената ограда до входа на лагера. Като използва ключа, даден му от Крейн, той отключи портата, отвори я със замах и ядосано влезе в лагера.
В долината цареше потискаща тишина. Той избърса потта от челото си и закрачи решително към плувния басейн, мина през дървената портичка и стигна до циментовия бордюр, където стояха белите тебеширени очертания от телата. На Брайън и Бетси. Над петната от кръв и мозък все още бръмчаха мухи. Като ги видя, Грейди преглътна яда си и се стегна, изпълнен с негодувание.
„Добре — каза си той. — Мога да изчистя това. Мога да се справя със спомените. Главното е, че възнамерявам да задържа това, което Брайън ми остави.“
„Ида няма да го притежава.“
Оскърбен, той се извърна от тебеширените очертания, напусна района на басейна, без да обръща внимание на къта за барбекю, и се приближи до спалната постройка от пенобетон. Независимо от своята загриженост Бен смътно си даде сметка, че следва реда, в който лейтенант Крейн му бе показал сградите. Той надзърна в къщата за спане, почти не обърна внимание на готварската печка в кухнята и се отправи към най-малката постройка, която бе определил като гробница пред Джеф.
В нейния сумрак тишината бе още по-потискаща. Плочестият под трябваше да кънти под краката му. Вместо това той сякаш приглушаваше стъпките му, точно както стените, облицовани с дъбова ламперия, като че ли поглъщаха натрапчивия шум от неговото влизане. Грейди разгледа неловко църковната пейка пред камината. Вдигна напрегнатия си поглед към фотографиите на осемте мъртви, усмихващи се деца, разположени между свещниците и американските флагове над полицата. С омекнали колена се приближи до тях. Докосна с благоговение снимките на починалите близначки на Брайън и Бетси.
Бяха толкова красиви.
Толкова изпълнени с живот.
Който бе така рано прекъснат.
Бог да им е на помощ!
Най-накрая Грейди насочи изпълнените си с тъга очи към трогателната снимка на десетгодишното момченце с очила, смущаващо се да се усмихне, защото носеше скоби на зъбите, което толкова много му напомняше за собствения му син, по когото така силно тъгуваше.
И тогава отново чу стряскащия шум от плясък във вода. Грейди се обърна към отворената врата. Свъси вежди, като си спомни, че и миналия път бе тук, когато чу същия шум.
Идващ от плувния басейн. Или поне така си бе мислил, преди да се втурне навън и да види полицаите, застанали до него, и тогава да осъзнае, че е сгрешил, че никой не е паднал във водата, въпреки че плясъкът бе така ясен.
Точно като сега. С тази разлика, че като изтича този път от сенчестата гробница на ослепителната светлина на лятното слънце, той потрепера при вида на един младеж — осемнайсет-деветнайсетгодишен, мускулест, с къса кестенява коса, с очила за плуване и плувки, — който пореше водата с мощни загребвания на мускулестите си ръце, носейки се към срещуположния край на басейна. Скоростта, с която напредваше, бе поразителна, а нетърпението му — забавно.
Грейди се олюля. Как по дяволите…? Той не беше чул да приближава кола. Не можеше да си представи, че младежът ще се изкачи по пътя до лагера, ще се съблече, ще си сложи банските и ще се потопи в басейна, освен ако не се чувства тук като у дома си или не смята, че няма никой.
„Но хлапакът трябва да е видял колата ми пред портала — помисли си той. — Защо не е извикал да привлече вниманието ми, ако живее тук? Или не се е спуснал обратно по пътя, ако не живее?“ Край басейна нямаше никакви дрехи. „Къде се е съблякъл младежът? Какво става за бога?“
Грейди се намръщи, преодолял изненадата си, и хукна към плувния басейн.
— Хей! — извика той. — Какво правиш? Нямаш право да влизаш тук. Това място е мое. Излизай от басейна! Махай се от…
Гласът му секна, когато профуча през вратичката и спря пред плувния басейн. Младежът продължаваше да гребе с ръце, да рита с крака, като стигаше до другия край на басейна, отблъскваше се от него и поемаше назад, гребейки със същата решителност.
Грейди извика още по-силно: