Выбрать главу
* * *

Грейди стоеше в мавзолея и с премрежени от сълзите очи се взираше в нишите с урните на жена си и сина си.

— Имам проблем — каза им той със задавен глас. Гърлото му бе така свито, че му беше трудно да говори. — Привиждат ми се разни неща. Пия твърде много. Всеки момент мога да загубя работата си. А колкото до ума ми, ами… май го загубих съвсем наскоро.

— Какво не бих дал да сте живи. Да не бях оставал да работя до късно онази нощ. Да не бяхте решавали да ходите тогава на кино. Да не беше ви блъснал онзи пияница. Да не…

— Аз съм виновен. Вината е изцяло моя. Нямам думи да ви опиша колко ми липсвате. Бих дал всичко, за да ви върна, да направя живота ни чудесен, какъвто беше допреди година, преди вие да…

Пейджърът на колана му избибка. Той не му обърна внимание.

— Хелън, когато се прибера у дома, къщата ми изглежда непоносимо празна. Джон, като погледна в стаята ти, когато докосна дрехите в гардеробчето ти, когато заровя лице в тях, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне и ще умра. Толкова много ми се иска да сте с мен…

Пейджърът продължи да бибка. Грейди го откачи от колана си, хвърли го на пода и го стъпка с тока на обувката си. Чу се пукане.

Пейджърът замлъкна.

Добре.

Грейди отново погледна през сълзи нагоре и продължи да говори на урните.

— Чудесен. Животът ни беше чудесен. Но без вас… Обичам ви. Бих дал всичко да ви върна и тримата отново да бъдем заедно.

Най-накрая думите му се изчерпаха. Той просто продължи да седи и да ридае, като гледаше към нишите, към имената на жена си и сина си, към рождените им дати и датата на смъртта, представяйки си праха в урните им.

Мисълта се оформи бавно. Тя сякаш се роди от гъстия мрак и си проби път до повърхността. Изплува от обърканото му подсъзнание и се превърна във вътрешен глас, който повтаряше фрази от загадъчното писмо, което Брайън му бе написал.

Страхувам се за теб. Възнамерявах скоро да те доведа тук. Мисля, че си готов. Смятам, че ще бъдеш възприемчив. Мисля, че това място ще ти донесе радост.

Моят последен жест на съчувствие към теб ще бъде да ти подаря този лагер. Надявам се, че той ще облекчи страданието ти и ще ти донесе утеха и успокоение. Ще разбереш какво имам предвид, ако наистина си възприемчив, ако си толкова чувствителен, колкото вярвам, че си.

Грейди кимна, изправи се, избърса сълзите си, целуна пръстите си и докосна с тях стъклото, което го делеше от урните, после излезе от мавзолея, като внимателно заключи вратата.

Лагерът отново бе забулен, този път от облака прах, който колата на Грейди бе вдигнала, докато се качваше по пътя. Той паркира, изчака прахът да се разнесе и въобще не се изненада, като видя Брайън, Бетси, двете им близначки, другите деца, младежа, загинал във Виетнам и петте семейни двойки, убити при автомобилната катастрофа.

В действителност Бен бе очаквал да ги види и бе благодарен, че надеждите му не бяха излъгани. Някои бяха в басейна. Други седяха на столове от червено дърво край водата. Трети печаха пържоли в къта за барбекю.

Преди се беше озадачил защо бе можал да чуе плисъка от загребванията на плувеца, но не и разговорите на духовете, които той — но не и Крейн — бе видял тази сутрин.

Ала сега разбра. Беше необходимо известно време, за да се установи контакт. Трябваше да придобиеш чувствителност. Трябваше да станеш — Как го бе казал Брайън в писмото си? — възприемчив. При всяка следваща среща те ставаха все по-реални, докато…

Грейди посегна към книжната торба на седалката до него и излезе от колата. Отключи портата на телената ограда и тръгна усмихнат към лагера.

— Здравей, Брайън. Здрасти, Бетси.

Те не отвърнаха на поздрава му.

„Нищо, и това ще стане — помисли си Грейди. — Няма проблем. Просто трябва да стана по-възприемчив.“

Той си избра един празен стол край басейна, разположи се на него, изпружи крака и се отпусна. Свечеряваше си. Слънцето скоро щеше да се скрие зад върховете на планината. Лагерът бе окъпан в успокояваща алена светлина. Младежът, когото бе видял първия път — потенциалният шампион по плуване, загинал във Виетнам, — продължаваше да тренира. Очаровани, мъж и жена с прошарени коси, около шейсетгодишни, му подвикваха окуражително.

Бен отново се обърна към Брайън и Бетси, които стояха до барбекюто.

— Хей, как сте? Радвам се да ви видя.

Този път те реагираха, като погледнаха към него.

„Да, нужна е просто възприемчивост“ — помисли си Грейди.

— Здравей, Бен. Радвам се, че успя — извика Брайън.

— Аз също.

Грейди бръкна в книжната торба и извади от нея бутилка бърбан. Отви капачката и се огледа за чаша, но като не намери, сви рамене и надигна шишето. Отмена назад глава и усети, че едногодишното напрежение в тила му започва да отслабва. След горещината през деня, вечерта бе приятно хладна. Той отново долепи бутилката до устните си и отпи със задоволство.