Но водната повърхност изглеждаше спокойна и ако някой бе паднал вътре, то явно полицаите не ги бе грижа за него. Те продължаваха да разговарят помежду си и не бяха обърнали внимание.
— Какво имаш предвид? — запита Крейн. — Нямаше никакъв плясък. Виж сам. Никой не е паднал в басейна.
Грейди невярващо тръсна глава.
— Но аз мога да се закълна, че го чух.
Объркан, той направи всичко възможно да отговори на още въпроси и най-после час по-късно — някъде малко след пет — напусна лагера, докато Крейн и хората му се готвеха да заключат постройките и портата на оградата и да опънат напреко на входа на пътя жълта лента с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.
Разстроен, вцепенен от шока и изпълнен със скръб, Грейди целият трепереше. Докато караше по лъкатушещия път през застрашително издигащите се планини обратно към Бозуърт, той използва радиостанцията си, за да се свържи с управлението. Трябваше да изпълни един дълг, но не можеше да позволи на този дълг да попречи на другите му задължения. В службата трябваше да знаят къде ще бъде.
Със сестрата на Брайън Рот. Смъртта на жена му и сина му, правилата, които бе усвоил от посещенията си на събранията на „Състрадателните приятели“, го бяха научили, че трябва да направиш всичко възможно, за да утешиш скърбящия. Състраданието бе най-голямата добродетел.
Но когато спря пред дома на Ида Рот — скромна каравана в редицата от каравани в покрайнините на Бозуърт, никой не отговори на почукването му по тънката метална врата. „Естествено“ — помисли си Грейди. Собственикът на погребалното бюро. Гробището. Двойното погребение. Ида имаше да урежда много неща. „Тя ще бъде зашеметена. Иска ми се да бях пристигнал навреме, за да й помогна.“
За негова изненада жената от съседната каравана дойде при него и му каза къде е може да намери Ида. Той не се изненада от факта, че тази клюкарка знаеше всичко за сестрата на Брайън, а от това, че знаеше къде е отишла. Благодари на съседката, избягвайки да отговаря на въпросите й, и потегли с колата към указаното място.
След пет минути откри Ида Рот, седнала зад касовия апарат на бара в ресторанта, който принадлежеше на Брайън и Бетси, откъдето строго командваше сервитьорките.
Клиентите — повечето фабрични работници, които редовно се отбиваха за по една — две бири, след като им свършеше смяната, — се загледаха в униформата на Грейди, докато сядаше зад бара. Досега винаги бе носил цивилни дрехи, защото се отбиваше да види приятелите си в извънработно време. Това че бе в униформа, придаваше на визитата му официален характер и присвитите очи, които го изучаваха, го потвърждаваха, а печалният им израз му подсказваше, че новината за случилото се с Брайън и Бетси се бе разнесла.
Грейди свали фуражката си и му се прииска песента на Рой Орбисън „Единствено самотникът“, която се лееше от джукбокса, да не бе толкова силна. „По дяволите, кой луд беше избрал тази мелодия?“ После погледът му се спря на мършавото, решително лице на Ида.
Единствена и по-голяма сестра на Брайън, тя беше около четиридесетгодишна, но изглеждаше на шейсет отчасти защото косата й бе напълно побеляла и я носеше пригладена назад в стегнат кок, което подчертаваше бръчките на челото и около очите, отчасти защото постоянната й нервност я беше направила толкова мършава, че бузите й изглеждаха хлътнали, но най-вече заради свитите й устни, които придаваха на лицето й намусено изражение.
— Ида — обърна се Грейди към нея, — когато някои хора ти изказват съболезнованията си, имаш пълното право да изпитваш ожесточение. Автоматичната ти реакция е да си помислиш: по дяволите, махайте се оттук, оставете ме на мира. Но ти знаеш, че аз съм бил там, където си ти сега, още преди година, когато жена ми и синът ми бяха убити. Знаеш, че съм експерт по въпроса, за който ти говоря, че това не са празни думи. Разбирам какво чувстваш. И от цялото си сърце съжалявам за Брайън и Бетси.
Ида се смръщи, обърна лице към една сервитьорка и избъбри: „На пета маса още чакат за онази хлба бира“, а после изгледа навъсено Грейди, като облегна ръка на касовия апарат.
— Съжаляваш ли? Нека ти кажа нещо. Брайън ме изключи от живота си след смъртта на децата му. Пак си ходехме на гости. Прекарвахме заедно известно време. Но нещата между нас вече не бяха същите. През последните десет години сякаш не бяхме брат и сестра. Сякаш… — Лицето й заприлича на мъртвешко. — Сякаш имаше някаква бариера между нас. Това ме обиждаше — да ме кара да се чувствам като чужд човек. Опитах всичко, което можах, за да бъда приветлива с него. Що се отнася до мен, част от Брайън умря преди много години това, което направи с Бетси и себе си, е лошо. Но може би е най-доброто нещо, което можеше да се случи.