— Не разбирам. — Грейди се наведе по-близо до нея, опитвайки се да не обръща внимание на тъжната песен на Рой Орбисън и на погледите на мълчаливите и напрегнати работници.
— Не е тайна — отвърна Ида. — Ти знаеш. Целият град знае. Съпругът ми се разведе с мен преди осем години. След като се оженихме, постоянно правех спонтанни аборти, така че останахме без деца. Това ме състари. Как мразех младата секретарка, с която избяга. Единственото, което получих от подялбата на имуществото, от алчните адвокати и от проклетия бракоразводен съдия, е раздрънканата каравана, в която съм принудена да треперя, когато времето е студено. Съжаляваш ли? Добре, нека ти го кажа сега — колкото и да ме боли, аз не съжалявам. Брайън имаше всичко, а аз нямах нищо! Когато ме отблъсна… Най-доброто нещо, което някога е направил за мен, бе да се застреля. Сега този ресторант е мой. Най-накрая имам нещо.
Грейди бе шокиран.
— Ида, ти не мислиш това.
— Дявол да го вземе, мисля го! Брайън се отнасяше към мен като с чужд човек. Спечелих този ресторант. Заслужавам го, когато отварят завещанията… — Суровото изражение на Ида стана присметливо. — Ако има някаква справедливост… Брайън ми обеща. Независимо, че ме отбягваше, той каза, че ще се погрижи за мен. Тази кръчма е моя. И се кълна, че можеш да пие едно безплатно питие. — Тя посегна към касовия апарт.
— Благодаря ти, Ида. Бих искал, но не мога. На работа съм. — Грейди сведе поглед и унило се загледа във фуражката си. — Може би друг път.
— Няма по-добро време от сега. Това е щастлив момент. Ако не можеш да бъдеш щастлив, поне удави скръбта си. Приеми го като раздаване на погребение. Ще бъдат две питиета на цената на едно.
— Не и докато съм с униформата. Но, моля те, запомни, аз споделям скръбта ти.
Ида не го чу, давайки отново запведи на сервитьорката.
Разтревожен, Грейди взе отново шапката си и стана от стола пред бара. Професионалният му инстинкт го накара да се поспре.
— Ида.
— Не виждаш ли, че съм заета.
— Извинявай, но се нуждая от информация. Къде Брайън… Къде Бетси беше… Какво знаеш за мястото, където се е случило?
— Не знам много, по дяволите.
— Но все пак трябва да знаеш нещо. Знаела си достатъчно, за да отидеш там.
— Там? — Гласът й пресипна. — Там? Била съм там само веднъж. Но се чувствах толкова пренебрегната… толкова нежелана… толкова ядосана… Повярвай ми, трябваше доста да напрегна мозъка си, за да си спомня как се стига дотам.
— И защо си се чувствала нежелана?
— Онова място беше… — Ида сбърчи още повече и без това набръчканото си чело. — Неговото убежище. Неговата стена срещу света. — Тя се навъси още повече. — Спомням си, когато купи онази долина. Децата му бяха починали преди пет месеца. Беше в началото на есента. Ловният сезон бе в разгара си. Приятелите на Брайън се мъчиха да го разсеят. „Хайде да отидем на лов за зайци или глухари“ — предложиха му те. — „Не можеш по цял ден само да седиш.“ И буквално го измъкнаха от спалнята.
Без да отделя лявата си ръка от касовия апарат, Ида посочи към тавана, имайки предвид етажа над ресторанта, където бяха живели Брайън и Бетси.
— У Брайън… не бе останала никаква енергия… така че ако не бях аз, тази кръчма щеше да е отишла по дяволите… Той само се дотътряше дотук и си отиваше. А тогава, като се върна, не можах да повярвам на промяната, която бе настъпила у него. Беше изпълнен с енергия. Каза, че бил намерил някакъв терен, който искал да купи. Беше… превъзбуден? Това не е точната дума за поведението му. Непрекъснато бърбореше за долината в планините. Бил попаднал случайно на нея. Непременно трябвало да стане негова.
Ида даде нови заповеди на сервитьорката и обърна суровия си поглед към Грейди.
— Помислих си, че Броайън е получил нервно разстройство. Казах му, че не може да си позволи втори имот. Но той не искаше да чуе. Настояваше, че трябва да го купи, така че въпреки моите предупреждения използва този ресторант като — Как се наричаше? — гаранция. Убеди банката да му отпусне кредит, откри собственика на онази долина и купи проклетото място. Тогава започна да ме избягва.
— Следващото нещо, което чух — не от него, а от шушукането на криентите в ресторанта, — бе, че се бе договорил с някого да построи там плувен басейн, няколко сгради, кът за барбекю и… След година, когато строителните работи приключиха, той ме покани на откриването. Признавам, че мястото бе впечатляващо. Мислех си, че Брайън е надмогнал загубата си, че се е примирил със смъртта на децата си. Ала след като той, Бетси, аз, приятелите му и проклетият ми съпруг, който скоро щеше да стане бивш, хапнахме от барбекюто, Брайън ме отведе настрана. Посочи ми гората, плувния басейн, сградите и ме попита… Спомням си гласа му — нисък, сподавен, както говорят хората в църква. Попита ме дали усещам нещо различно, нещо специално, нещо, което да ми напомня за… нещо, което ме кара да се чувствам близо до умрелите му деца. Замислих се над думите му. Огледах се. Опитах се да разбера какво има предвид. Най-накрая отвърнах „не“. После добавих, че мястото изглежда прекрасно, но че е поел риск с банковия кредит. Все пак, щов се нуждае от кътче, където да избяга и да лекува болката си, независимо от финансовия риск, може би е постъпил правилно. „И няма да кажеш нищо за плувния басейн?“ — попита ме той. Отговорих му, че не разбирам какво има предвид, освен че децата му обичаха да плуват. И така разговорът приключи. Това бе последния път, когато ме покани там. Беше истинското начало на дистанцирането между нас. Бариерата, която издигна. Без значение, че му спасих задника, като се грижех за кръчмата, както правя и сега.