След тези бълнувания настъпваха моменти на дълбок непробуден сън. Джофри лежеше неподвижен, почти не дишаше, потънал в забрава. Единственото, което можеше да се направи, бе да се чака и да се наглежда. И тогава настъпи една тиха нощ, ясна и спокойна, без никакъв полъх на вятъра.
Внезапно детето се размърда. Очите му се разтвориха. То погледна покрай майка си към отворената врата. Опита се да проговори и тя се наведе да улови едва промълвените думи.
— Добре де, идвам — прошепна той, после отново потъна нанякъде.
Изведнъж майката бе обзета от ужас и се втурна към баща си. Някъде покрай тях се смееше другото дете. Весело, доволно, тържествуващо, сребристият му смях проехтя в стаята.
— Страх ме е, страх ме е — изстена тя.
Той я прегърна, за да я утеши. Внезапен порив на вятъра стресна и двамата, но профуча край тях и всичко отново застина както преди.
Смехът беше секнал и към тях запълзя слаб звук, толкова тих, че едвам се чуваше, но постепенно се засили и те успяха да го различат. Стъпки леки стъпки, които бързо отминаваха.
Туп-туп, туп-туп, тичаха те — добре познатите, припрени крачета. Да сигурно, а сега други стъпки ненадейно се смесиха с първите, малко по-бързи и по-леки.
Те затопуркаха почти на един дъх към вратата.
Надолу, надолу, надолу, покрай вратата, покрай тях, туп-туп, туп-туп, и невидимите крачета на дечицата заедно излязоха.
Госпожа Ланкастър вдигна обезумяла поглед.
— Но те са двама! Двама!
Посивяла от внезапна уплаха, тя се извърна към детското креватче в ъгъла, но баща й я възпря спокойно и посочи на другата страна.
— Там — каза простичко той.
Туп-туп, туп-туп — все по-заглъхващо и по-заглъхващо.
И после — тишина.