— Какво правите толкова късно в този порой, господине?
— Не можах да заспя.
— Ужасно време! Влизайте, влизайте! Така ще простинете.
— Разтревожих се за недовършената работа и си помислих, че бих могъл да дойда и да я свърша.
— Тази работа ще ви вкара в гроба без време. Истина ви казвам.
Докато влизаше в преддверието и гледаше как дежурният затваря вратата, Стефан се мъчеше да изрови в паметта си някакъв спомен за личния живот на Виктор.
— По вида ти съдя, че жена ти продължава да готви онези невероятни тестени ястия, за които ми разправяше.
Виктор се извърна от вратата, позасмя се и се тупна по корема:
— Кълна се, дяволът я е подкупил да ме вкара в грях, предимно лакомия. Какво е това, господине, куфар? Пренасяте ли се?
Стефан изтри дъждовните капки от лицето с едната ръка и отвърна:
— Научни данни. Отнесох ги у дома преди няколко седмици и вечер работих по тях.
— Изобщо ли нямате личен живот?
— Имам по двадесет минути за себе си през четвъртък.
Виктор зацъка с език неодобрително. Той се приближи до бюрото, заело една трета от пространството в стаичката, вдигна слушалката на телефона и се обади на другия нощен дежурен, който беше на пост в подобна стая до предния вход на института. При всяко излизане след работно време отворилият вратата дежурен известяваше постовия в другия край на сградата, отчасти, за да се предотвратят фалшиви тревоги, а вероятно и непредумишлени изстрели срещу някой невинен посетител.
Стефан се запъти към вътрешната врата и извади от джоба връзка ключове. От него се стичаха дъждовни капки и падаха по протритата килимена пътека. Както и външния портал, вратата беше стоманена, със скрити панти. Но тя можеше да се отключи само чрез едновременното завъртане на два ключа — единия на упълномощения служител, а другия — на дежурния. Дейността на института беше толкова необичайна и секретна, че дори на нощните постови не можеше да се разреши достъп до лабораториите и документацията. Виктор затвори телефона.
— Колко време ще останете, господине?
— Няколко часа. Някой друг работи ли тази нощ?
— Не. Вие сте единственият мъченик. А никой в действителност не цени мъчениците, господине. Вие ще се преуморите от работа до смърт, кълна се, и за какво? Кой го е грижа?
— Елиът е написал: „Светците и мъчениците управляват от гроба“.
— Елиът? Той поет ли е или какво?
— Т. С. Елиът, да, поет.
— Светците и мъчениците управляват от гроба? Не го познавам. Не изглежда да е от одобрените поети. Звучи като диверсия.
Виктор сърдечно се разсмя очевидно развеселен от мисълта, че трудолюбивият му събеседник би могъл да е предател. Двамата заедно отвориха вътрешната врата.
Стефан повлече куфара с експлозивите по коридора в приземния етаж на института и пътем включваше: светлините.
— Ако ви стане навик на работите посреднощ — отбеляза Виктор, — ще ви донеса един от кейковете на жена ми за подсилване.
— Благодаря ти, Викторе, но се надявам да не придобия такъв навик.
Дежурният затвори металната врата. Ключалката щракна автоматично.
Останал сам в коридора, Стефан си помисли за кой ли път, че има късмет с външния си вид — рус, волеви черти, синеок. Видът му отчасти обясняваше защо може толкова нахално да донесе взривни материали в института, без да очаква обиск. У него нямаше нищо тъмно, лукаво или подозрително. Той беше идеален, приличаше на ангел, когато се усмихваше и предаността му към родината никога не можеше да се постави под въпрос от хора като Виктор, хора, които заради сляпото си подчинение на държавата и бирения си сантиментален патриотизъм не разсъждаваха трезво за много неща. Много неща.
Той се качи с асансьора до третия етаж и отиде право в кабинета си, където включи месингова лампа с гъвкаво насочване на абажура. След като махна гумените ботуши и тренчкота, той извади от кантонерката кафява картонена папка и разпростря съдържанието и по бюрото, за да създаде впечатление, че работи. Трябваше да предвиди всичко, за да не събуди подозрения в случай че на някой друг служител му хрумнеше да се появи посреднощ.
С куфара и фенерче, което извади от вътрешния джоб на тренчкота, той се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и тръгна към тавана. Фенерчето осветяваше огромни греди, по които на места проблясваха забити накриво пирони. Таванът имаше груб дървен под, но не се използваше за склад и беше празен, ако не се броят паяжините и сивия прах. Височината под силно скосения покрив беше достатъчна да стои изправен в средата, въпреки че трябваше да се снишава, когато работеше по-близо до стрехите. Покривът беше само на една педя над главата и затова постоянният грохот на дъжда напомняше за нисък полет на ято бомбардировачи. Сети се за това сравнение може би защото вярваше, че разрухата ще е неотменна съдба на този град.