Лора не знаеше кое е по-непоносимо — постоянната заплаха от страна на Глиста или видът на Тами, чиято и без това крехка психика неудържимо се разпадаше и я довеждаше до ръба на вцепенението. Но на тридесет и първи август, четвъртък и двата товара неочаквано паднаха от плещите на Лора, защото тогава тя научи, че на следващия ден, петък, ще се прехвърли при приемни родители в Коста Меза.
Мъчно и беше обаче да изостави близначките. Познаваше ги само от няколко седмици, но приятелствата, създадени при извънредни обстоятелства, укрепват по-бързо и са по-трайни от дружбата с по-обикновено начало.
Вечерта трите пак седнаха на пода в стаята и Телма каза:
— Шейн, ако попаднеш на добро семейство, на щастлив дом, живей си уютно и се радвай. Ако си на хубаво място, просто ни забрави, намери нови приятели и си подреди живота. Но легендарните сестри Акерсън сме минали през мелницата на приемните родители. И трите попадения бяха несполучливи, затова искам да те уверя, че ако се случиш на лошо място, няма защо да оставаш там.
— Реви до скъсване — поясни Рут. — Покажи на всички колко си нещастна. Ако не можеш да плачеш наистина, преструвай се.
— Цупи се — посъветва я Телма, — прави се на схваната. Чупи по някоя чиния всеки път, когато „те“ накарат да измиеш съдовете. Досаждай.
Лора се изненада:
— И вие сте правили всичко това, за да се върнете в Макилрой?
— Не само това — отговори Рут.
— Но не се ли чувствахте ужасно — да чупите чужди неща?
— На Рут и беше по-трудно — каза Телма. — В мен се е вселил самият дявол, но в нея се е преродила неизвестна сладникава монахиня от четиринайсети век, чието име още не сме установили.
Само за един ден Лора разбра, че не желае да остане под грижите на семейство Тийгъл, но се постара да свикне, защото отначало помисли, че тяхната компания е за предпочитане пред връщането в Макилрой.
За Флора Тийгъл, която се интересуваше само от кръстословици, реалният живот беше само мъгляв фон. Прекарваше цели дни и вечери на масата в жълтата кухня, загърната в жилетка, независимо от времето, надвесена над сборници с кръстословици. Увлечението и беше колкото непонятно, толкова и идиотско. Обикновено разговаряше с Лора само за да и възложи куп задачи или да я попита за някоя по-завързана дума. Лора стоеше до мивката и се мъчеше с мръсните съдове, а Флора от време на време се обаждаше:
— Кажи ми друга дума за „котка“ със седем букви.
Неизменният отговор на Лора беше:
— Не зная.
— Не зная, не зная — подиграваше я госпожа Тийгъл. — Какво ли пък знаеш, момиче? Не внимаваш ли в час? Не се ли интересуваш от езика, от думите?
Думите, разбира се, очароваха Лора. За нея те бяха късчета красота. Всяка дума и се струваше вълшебен прах или елексир, който се смесваше с други думи, за да се превърне в могъщо заклинание. Но за Флора Тийгъл думите бяха плочки от домино, които запълват празните квадратчета на кръстословиците, досадно неуловими купчинки от букви, които я дразнеха. Мъжът на Флора, Майк, беше нисък и дебел автобусен шофьор с бебешко лице. Вечерите прекарваше изтегнат в креслото и зачетен в „Нашънъл Инкуайърър“ и неговите притурки. Поглъщаше безполезни факти от съмнителни разкази за срещи с извънземни и за филмови звезди, отдали се на култа към дявола. Вкусът му към „екзотичните новини“, както ги наричаше, би бил безобиден, ако той се унасяше в собствените занимания, както жена му, но той често досаждаше на Лора, докато тя се занимаваше с домакинството или в редките мигове, отпуснати и да си напише домашните, държеше да чете на глас най-невероятни статии.
Тези истории и се струваха глупави, нелогични, безсмислени, но не можеше да сподели с него всичко това. Беше схванала, че той нямаше да се обиди, ако му каже колко глупави са неговите вестници. По-скоро щеше да се отнесе съжалително. После с влудяващо търпение и непоносим тон на всезнайко, присъщ само на свръхобразованите и пълните невежи, щеше да се впусне в обяснения за света. Подробно. Безкрайно.
— Лора, има още много да научиш. Важните клечки, които управляват във Вашингтон, те знаят всичко за извънземните и тайните на Атлантида…
Колкото и да се различаваха, Флора и Майк си приличаха в едно — убеждението, че да приемеш дете от сиропиталище означава да си осигуриш безплатна слугиня. От Лора се изискваше да чисти, пере, глади и готви.
Единствената им дъщеря Хейзъл беше две години по-голяма от Лора и невероятно разглезена. Хейзъл никога не готвеше, не миеше съдове, не переше и не чистеше. Въпреки че едва бе навършила четиринадесет години, вече имаше безупречен маникюр и педикюр. Ако от възрастта и се приспаднеха часовете, прекарани във въртене пред огледалото, щеше да излезе, че е само петгодишна.