Отначало Стефан помисли, че стаята е предназначена за прелъстяване на съседски деца, а Шийнър е достатъчно нестабилен, за да дебне плячката си в квартала, където рискът е най-голям. Но в къщата нямаше друго легло, а гардеробът и чекмеджетата бяха пълни с мъжки дрехи. По стените висяха десетина фотографии в рамки на едно и също рижо момче — от бебе до седем-осемгодишна възраст. От приликата личеше, че на снимката е Шийнър като дете. Постепенно Стефан съобрази, че целият декор е предназначен единствено за Уили Шийнър. Този мръсник спеше тук. След лягане явно се пренасяше във въображаем детски свят и без съмнение търсеше там отчаяно необходимия покой в тягостния нощен унес.
Застанал в средата на необикновената стая, Стефан едновременно се натъжи и отврати. Стори му се, че Шийнър задиря децата не само и дори не предимно заради сексуалното преживяване, а за да попие тяхната младост и да стане пак малък като тях. Чрез извратеността той като че ли се мъчеше да се потопи в изгубената невинност, а не толкова в моралното падение. Беше колкото жалък, толкова и гнусен — непригоден за предизвикателствата в света на възрастните и опасен тъкмо поради това. Стефан потръпна.
7.
Леглото и в стаята на близначките Акерсън вече беше заето от друго дете. Пратиха Лора в малка стаичка с две легла в северния край на третия етаж близо до стълбите. Делеше я с деветгодишната Елоиз Фишър, с коса, вързана на опашки, с лунички и поведение прекалено сериозно за дете.
— Като порасна, ще стана счетоводителка — довери се тя на Лора. — Много обичам числата. Можеш сто пъти да събереш колонката и всеки път получаваш един и същ отговор. С числата няма изненади, те не са като хората.
Родителите на Елоиз бяха осъдени за търговия с наркотици и пратени в затвора, а съдът я беше настанил в Макилрой, докато реши на кой от роднините да я повери.
Щом разопакова багажа, Лора хукна към стаята на близначките, втурна се при тях и се развика:
— Свободна съм, свободна съм!
Тами и новото момиче гледаха с недоумение, но Рут и Телма се спуснаха да я прегръщат: все едно, че се завръщаше в истинския си дом.
— Не ти ли хареса приемното семейство? — попита Рут.
— А-ха — каза Телма.
— Приложила си плана Акерсън.
— Не, убих ги, докато спяха.
— Става — съгласи се Телма.
Новото момиче, Ребека Богнър, беше около единадесетгодишна. Очевидно между нея и близначките Акерсън нямаше никакви симпатии. Ребека слушаше Лора и близначките и непрекъснато повтаряше: „Ти си много странна“, „Колко странно“ или „Ау-у, какви странни хора“ с такъв израз на превъзходство и презрение, че отравяше атмосферата почти толкова успешно, колкото атомен взрив.
Лора и близначките излязоха навън, в ъгъла на игрището, където можеха да споделят новините от последните пет седмици без досадния коментар на Ребека. Беше началото на октомври, дните все още бяха топли, но в пет без четвърт вече се усещаше хлад. Облякоха якета и седнаха на долните преградни на катерушката, която вече бе изоставена, защото по-малките се миеха за вечеря.
Не бяха изминали и пет минути, когато се появи Уили Шийнър с електрическа резачка за храстите. Захвана се с митровия плет на десетина метра от тях и съсредоточи вниманието си върху Лора.
На вечеря Глистът подаваше кофички с мляко и черешов сладолед на опашката от деца. Беше запазил най-голямото парче за Лора.
В понеделник Лора отиде в ново училище, където другите деца вече цял месец се опознаваха и сприятеляваха. Рут и Телма идваха заедно с нея в някои от часовете и така успяваше по-лесно да се приспособи, но и трябваше да си спомни, че първото условие в сирашкия живот е нестабилността.
Във вторник следобед, след училище, госпожа Боумейн я спря в коридора.
— Лора, може ли да поговорим в моя кабинет?
Госпожа Боумейн беше облечена в тъмночервена рокля на цветя, която не хармонираше с десена от рози и праскови на пердетата и тапетите. Лора седна на стол с тапицерия на рози. Госпожа Боумейн се изправи до бюрото с намерението да отпрати Лора набързо и да се заеме с други задачи. Беше от типа на неуморните, енергични хора.
— Днес ни напусна Елоиз Фишър — каза госпожа Боумейн.
— Кой пое грижата за нея? — попита Лора. — Тя обичаше баба си.
— Точно баба и — потвърди госпожа Боумейн.
Браво на Елоиз. Лора се надяваше, че луничавата бъдеща счетоводителка с опашките ще намери още нещо, достойно за доверие, освен студените цифри.