— Сигурна съм, че сегашният избор е по-подходящ — каза госпожа Боумейн, изправена до бюрото в крещящо жълта рокля на цветя, с която приличаше на градински шезлонг. — Препоръчвам ти да не повтаряш у Докуайлърови неприятностите, които създаде на семейство Тийгъл.
Вечерта в стаята Лора и близначките се мъчеха да си придадат бодър вид и да говорят за предстоящата раздяла със същия равнодушен тон, с който бяха обсъждали отпътуването и при Тийгълови. Но те се бяха сближили през изминалия месец толкова много, че Рут и Телма вече говореха за Лора като за своя сестра. Телма дори веднъж заяви: „Изумителните сестри Акерсън — Рут, Лора и аз“ и тогава Лора се почувствува по-желана, по-обичана, по-жива от всеки друг път през последните три месеца, откакто почина баща и.
— Обичам ви, момичета — каза Лора.
— О, Лора — промълви Рут и избухна в сълзи.
Телма се намръщи:
— Ще се върнеш съвсем скоро. Тези Докуайлърови ще се окажат ужасни. Те ще те карат да спиш в гаража.
— Дано — отвърна Лора.
— Ще те бият с маркучи…
— Би било хубаво.
Светкавицата, поразила този път живота и, беше добра или поне така изглеждаше в началото.
Семейство Докуайлър живееха в огромна къща в богаташки квартал на Нюпорт Бийч. Лора разполагаше със собствена спалня с изглед към океана, издържана в естествени тонове, предимно бежово. Карл Докуайлър и показа стаята и обясни:
— Не знаехме кои са любимите ти цветове, затова оставихме спалнята така, но можем веднага да я пребоядисаме както пожелаеш. Беше около четиридесетте, едър като мечок, с мощен гръден кош и широко, румено лице, което и напомняше за Джон Уейн, ако Джон Уейн можеше да изглежда малко по-забавен. — Може би момиче на твоята възраст ще предпочете стая в розово.
— О, не, харесва ми точно такава, каквато е — каза Лора.
Все още слисана от изненадващия разкош, в който се озова, тя се приближи до прозореца. Откриваше се прекрасен изглед към пристанището на Нюпорт с яхти, които се поклащаха в морето, позлатено от слънчевите лъчи.
Нина Докуайлър се доближи до Лора и сложи ръка на рамото и. Беше прекрасна, мургава, с тъмна коса и виолетови очи — истинска порцеланова кукла.
— Лора, в документите ти пишеше, че обичаш книгите, но не знаехме какви точно затова сега отиваме право в книжарницата и купуваме всичко, което ти хареса.
В книжарницата „Уолдънбукс“ Лора си избра пет книги с меки обложки. Докуайлърови я насърчаваха да купи още, но и беше неудобно да им харчи парите. Карл и Нина ровеха по лавиците, измъкваха оттам разни томчета, четяха написаното на корицата и ги трупаха в купа при най-малък интерес, проявен от Лора. По едно време Карл пълзеше на четири крака в отдела за юношеска литература и преглеждаше заглавията на най-долната лавица.
— Ей-тук има нещо за кучета. Обичаш ли разкази за животни? Намерих една шпионска!
Той представляваше толкова комична гледка, че Лора се кискаше. Когато си тръгнаха от магазина, бяха купили стотина книги, цели торби книги.
Първата вечеря заедно беше в една пицария, където Нина показа неочакван талант на фокусник като измъкна иззад Лориното ухо резенче шунка, което пак изчезна някъде.
— Смайващо! — каза Лора. — Откъде си го научила?
— Имах фирма за вътрешно обзавеждане, но преди осем години се наложи да се откажа. По здравословни причини. Прекалено напрежение. Не бях свикнала да стоя в къщи безцелно и започнах да се занимавам с разни неща, за които си бях мечтала, когато бях делова жена без никакво свободно време. Например, да правя фокуси.
— Здравословни причини? — попита Лора. Сигурността беше коварен килим, който непрекъснато измъкваха изпод краката и и сега някой пак се готвеше да го дръпне.
Страхът и явно пролича, защото се намеси Карл Докуайлър:
— Няма страшно. Нина се е родила с болно сърце, вроден дефект, но ще живее дълго като теб или мен, ако избягва стресовите състояния.
— Не могат ли да те оперират? — заинтересува се Лора и остави току-що взетото парче пица, защото апетитът и изведнъж секна.
— Сърдечносъдовата хирургия напредва много бързо — отговори Нина. — Вероятно да, след няколко години. Обаче няма защо да се тревожиш, миличка. Ще се пазя, още повече като си имам сега дъщеричка за глезене!
— Най-голямото ни желание — каза Карл, — беше да имаме деца, но не можехме. Когато решихме да си осиновим, открихме какво е здравословното състояние на Нина и тогава службите по осиновяването ни отказаха.