— Но можем да бъдем приемни родители — допълни Нина. — Така че, ако ти е приятно да живееш при нас, можеш да останеш завинаги, все едно, че сме те осиновили.
Вечерта в голямата спалня с изглед към морето, което сега беше почти страховита тъмна бездна, Лора си каза, че не трябва да се привързва прекалено към Докуайлърови, защото сърдечното заболяване, на Нина изключва всякаква сигурност.
На следния ден, неделя, я заведоха да и купят дрехи и щяха да похарчат цяло състояние, ако не ги беше помолила да спрат. Натъпкаха мерцедеса с покупките и отидоха да гледат комедия с Питър Селърз, а след филма обядваха в закусвалня, където млечните шейкове бяха невероятни. Докато поливаше пържените картофи с кетчуп, Лора каза:
— Имате късмет, че агенцията ви прати мене, а не някое друго дете.
— Така ли? — вдигна вежди Карл.
— Ами, вие сте добри, прекалено добри и много по-уязвими, отколкото си мислите. Всяко дете може да разбере колко сте уязвими в действителност и повечето биха ви използвали. Безмилостно. Но с мене можете да сте спокойни. Никога няма да ви използвам или да ви накарам да съжалявате, че сте ме взели.
Те я гледаха изумени.
Накрая Карл се обърна към Нина:
— Изиграха ни. Тя не е на дванадесет години. Пратили са ни джудже.
Вечерта в леглото, преди да заспи, Лора си повтори заклинанието за самосъхранение: „Не се привързвай към тях прекалено много, не се привързвай прекалено…“. Но вече се беше привързала извънредно много.
Докуайлърови я изпратиха в частно училище, където учителите бяха по-взискателни, отколкото в познатите и държавни училища, но тя прие предизвикателството и се справяше добре. Постепенно си намираше нови приятелки. Телма и Рут и липсваха, но се утешаваше донякъде с мисълта колко ще се радват, че е намерила щастието.
Започна дори да си мисли, че би могла да повярва в бъдещето и да се осмели да бъде щастлива. В края на краищата си имаше специален пазител, нали? Вероятно даже ангел-пазител. Всяко момиче, благословено с ангел-пазител, беше, разбира се, предопределено за любов, щастие и сигурност.
Но щеше ли един ангел-пазител да застреля някого в главата? Щеше ли да превърне друг в кървава маса от бой? Нямаше значение. Тя имаше красив пазител, все едно дали беше ангел или не, имаше приемни родители, които я обичаха и не можеше да се откаже от щастието, когато то се изливаше така щедро върху нея.
На пети декември, вторник, Нина отиде на редовния месечен кардиологичен преглед и затова у дома нямаше никой, когато Лора се върна следобед от училище. Отключи си, влезе и остави учебниците на масичката в стил Луи Четиринадесети в антрето близо до стълбите.
Огромната дневна бе боядисана в различни отсенки кремаво, прасковено и бледозелено, които и придаваха уют, въпреки размерите. Лора поспря пред прозорците да се наслади на гледката и се замисли колко по-добре би било, ако Рут и Телма можеха да и се радват заедно с нея и изведнъж и се стори, че най-естественото нещо на този свят е да бъдат тук.
Защо не? Карл и Нина обичаха децата. Любовта им беше достатъчна за цяла къща деца, за хиляди деца. — Шейн — заяви тя гласно, — ти си гениална. Отиде в кухнята и приготви закуска да я отнесе в стаята си. Наля си чаша мляко, стопли във фурната шоколадова кифла и си взе ябълка от хладилника, замислена как да постави въпроса за близначките пред Докуайлърови. Планът беше толкова естествен, че още преди да вземе закуската и да бутне с рамо летящата врата, която отделяше кухнята от трапезарията, вече беше убедена, че няма никакъв начин да се провали.
В трапезарията я причакваше Глистът, грабна я и я блъсна в стената така силно, че и пресече дъха. Ябълката и кифлата отхвръкнаха от чинията. Лора изпусна чинията, а от другата ръка той изби чашата с мляко, която с трясък стана на парчета върху масата в трапезарията. Той я дръпна напред и пак я блъсна в стената. По гърба и се стрелна остра болка, зрението и се замъгли, но тя знаеше, че не бива да припада и затова се мъчеше упорито да запази съзнание, макар и разкъсвана от болка, задъхана и замаяна. Къде беше нейният пазител? Къде?
Шийнър си пъхаше лицето в нейното и ужасът сякаш изостряше сетивата и защото отчетливо изпъкваше всяка подробност в изкривената от ярост физиономия: червените все още следи от шевовете по разкъсаното ухо, черните точки по гънките около носа, белезите от пъпки по мазната кожа. Необикновено зелените очи чак не приличаха на човешки — отчуждени и жестоки като на котка.
Нейният пазител щеше да я изтръгне от ръцете на Глиста всеки момент, щеше да го дръпне и да го убие. Ей-сега.