— Хванах те — изрече той с рязък, вманиачен глас. — Сега си моя, сладурче, и ще ми кажеш кой беше оня кучи син, дето ме преби, да му пръсна главата.
Беше я сграбчил за ръцете и пръстите му се впиваха в плътта и. Повдигна я във въздуха до нивото на очите си и я притисна към стената. Краката и увиснаха.
— Кой е оня тип?
Беше силен за ръста си. Дръпна я от стената и отново я блъсна на височината на очите си.
— Кажи, милинка, или този път ще откъсна твоето ухо. Всеки момент. Ей-сега.
Болката пулсираше в гърба, но тя успя да поеме дъх, въпреки че това беше неговият дъх — кисел и отвратителен.
— Отговаряй, сладурче.
Можеше да умре, докато чака намесата на нейния ангел-пазител.
Ритна го в слабините. Попадението беше съвсем точно. Той стоеше разкрачен и дотолкова не беше свикнал момичетата да се съпротивляват, че изобщо не очакваше удара. Очите му се разшириха — всъщност за миг заприличаха на човешки — и издаде нисък, задавен звук. Ръцете му се отпуснаха. Лора се строполи на пода, а Шийнър политна назад, загуби равновесие и падна край масата в трапезарията, превит на една страна върху китайския килим.
Почти скована от болката, шока и ужаса, Лора не успя да се изправи. Краката и се подгъваха. Оставаше и да пълзи. Можеше да пълзи. По-далече от него. Трескаво. Към портала на трапезарията. С надеждата, че ще може да се изправи, докато стигне до дневната. Той я сграбчи за левия глезен. Лора се помъчи да се освободи с ритник. Не сполучи. Краката не я слушаха. Шийнър стискаше. Студени пръсти. Мъртвешки студени. Глистът издаде тънък, пронизителен звук. Странно. Тя сложи ръка върху петното от мляко на килима. Видя счупената чаша. Горната част беше отхвръкнала. Тежкото дъно се беше запазило, с остри назъбени краища отгоре. По него личаха капчици мляко. Все още задъхан, полупарализиран от болката, Глистът се докопа до другия глезен. Започна с извиване да се придърпва към нея. Продължаваше да пищи. Като птица. Щеше да се хвърли отгоре и. Да я прикове. Тя грабна счупената чаша. Поряза си палеца. Не усети нищо. Той пусна глезените и за да се улови за бедрата. Тя се мяташе и гърчеше по гръб. Сякаш тя беше глист. Обърна чашата с назъбения край срещу него. Нямаше намерение да го намушква, само да го отблъсне. Но той се отпускаше тежко върху нея и трите зъбци на счупения ръб се забиха в гърлото му. Той се опита да ги измъкне. Завъртя чашата. Краищата се прекършиха и останаха в плътта. Той я притискаше към пода с цялата тежест на тялото си. Давеше се и хъркаше. От носа му потече кръв. Тя се извъртя. Той заби нокти в нея. Коляното му се впи в бедрото. Устата му доближи гърлото и. Ухапа я. Само одраска кожата. Щеше да я нарани по-надълбоко със следващото ухапване, ако тя го допуснеше. Тя се замята. В разкъсаното гърло свистеше въздух. Тя се откопчи. Той посегна към нея. Тя зарита. Краката вече и се подчиняваха по-добре. Ритникът улучи здраво. Тя запълзя към дневната. Вкопчи се в портала. Изправи се. Погледна назад. Глистът също се беше изправил и стискаше готов за удар стол от трапезарията. Замахна. Тя се сниши. Столът с трясък се блъсна в рамката на портала. Тя залитна към дневната. Целта беше антрето, вратата, бягството. Той хвърли стола. Удари я в рамото. Тя падна. Търкули се. Погледна нагоре. Той се извиси над нея, хванал лявата и ръка. Силите я напускаха. Пред очите и се стелеше мрак. Той сграбчи и другата и ръка. С нея беше свършено. Или щеше да бъде свършено, ако стъклата, останали в гърлото, не бяха прерязала още една артерия. Изведнъж от носа му бликна кръв. Той се строполи върху нея с огромна и страшна тежест, мъртъв.
Лора не можеше да помръдне, едва дишаше и с мъка се удържаше в съзнание. През непривичния звук на собствените сподавени хълцания чу да се отваря врата. Стъпки.
— Лора? Върнах се.
Беше гласът на Нина, отначало безгрижен и весел, после изпълнен с ужас:
— Лора? О, господи, Лора?
Лора се помъчи да махне мъртвото тяло от себе си, но можа само наполовина да се измъкне изпод трупа, колкото да види Нина, изправена на прага на антрето. За миг Нина остана вцепенена от шока, втренчена в кремавия, прасковения и зеления цвят с оттенък на морска пяна в дневната — изпълнения с вкус интериор, който сега беше обилно изпъстрен с алени петна. После виолетовите очи се плъзнаха към Лора и тя се отърси от вцепенението:
— Лора, божичко, Лора!
Направи три крачки напред, рязко спря, наведе се и се присви като че ли я бяха ударили в стомаха. Започна да издава особени звуци: „ъх, ъх, ъх“. Опита се да се изправи. Лицето и беше изкривено. Не можа да се задържи и най-накрая безмълвно се свлече на пода. Не можеше така. Не беше честно, по дяволите.