— Значи сънуваш Уили Шийнър? — питаше я той, седнал до нея на дивана в малкия кабинет, определен за него в Макилрой.
— Само два пъти. Кошмари, разбира се. Но всички деца сънуват кошмари.
— Сънуваш и Нина, нали? Пак ли кошмари?
— О, не! Това са прекрасни сънища.
Той изглеждаше учуден:
— Тъжно ли ти е, когато мислиш за Нина?
— Да, но също така… Спомням си колко беше весело да пазаруваме заедно, да пробваме рокли и пуловери. Помня усмивката и смеха и.
— А вината? Чувстваш ли се виновна за онова, което се случи на Нина?
— Не. Може би Нина нямаше да умре, ако не бях отишла в дома им и не бях привлякла Шийнър след себе си, но не мога да се чувствам виновна. Постарах се да бъда добра приемна дъщеря и те бяха щастливи с мене. Случи се така, че животът ни замери с голяма торта с крем и вината не е моя — човек никога не забелязва откъде идва тортата. Не се получава смешно, ако виждаш предварително тортата, която се лепва на лицето.
— Торта с крем? — запита той озадачен. — Животът ти се струва фарс? Като „Трите смешника“?
— Отчасти.
— Значи животът е само шега?
— Не, той е сериозен и същевременно е шега.
— Но как е възможно?
— Ако не знаете — отговори тя, — вероятно аз трябва да задавам въпросите тук.
Запълни много страници от новия си дневник с разсъждения за доктор Уил Буун. За неизвестния пазител обаче не записа нищо. Стараеше се даже да не мисли за него. Беше я подвел. Лора беше станала зависима от него. Героичните му усилия я караха да се чувства по-особена и така успяваше да се справя след смъртта на баща си. Сега обаче и се струваше глупаво, че е търсила външна опора за оцеляването си. Все още пазеше бележката, която той бе оставил на бюрото след погребението на баща и, но вече не я препрочиташе. С течение на времето предишните усилия на пазителя и за нея започнаха да и приличат на измислените приказки за Дядо Мраз, на които се вярва до определена възраст.
Следобеда на Коледа се върнаха в стаята с подаръците, получени от благотворителни дружества и доброжелатели. Тържеството завърши с хорово пеене на празнични песни. Лора и близначките се изненадаха, когато Тами запя с всички. Гласът и бе тих и несигурен.
През следващите няколко седмици тя почти се отказа от навика да си гризе ноктите. Не беше преодоляла затвореността, но изглеждаше по-спокойна и по-самоуверена от всякога.
— Когато около нея не се навърта някой извратен тип — каза Телма, — може би постепенно ще почне отново да се чувства чиста.
Дванадесети януари 1968 година, петък, беше тринадесетият рожден ден на Лора, но тя не го празнува. Не виждаше нищо радостно в случая.
В понеделник я преместиха от Макилрой в Касуел Хол — дома за по-големи деца в Анахайм, на пет мили оттам. Рут и Телма и помагаха да свали багажа си в предното фоайе. Не и беше минавало през ума, че така силно ще съжалява за раздялата с Макилрой.
— Ние ще дойдем през май — увери я Телма. — На втори май навършваме тринадесет години и ще излезем оттук. Тогава пак ще сме заедно.
Когато пристигна служителката от Касуел, на Лора не и се тръгваше. И все пак тръгна.
Касуел Хол беше бивша гимназия, преустроена в спални помещения, занимални и кабинети за служителите. Затова атмосферата бе по-скована, отколкото в Макилрой.
Освен това в Касуел беше по-опасно, защото децата бяха по-големи и много от тях бяха почти малолетни престъпници. Там можеха да се намерят марихуана и хапчета против забременяване, а побоищата между момчетата и дори момичетата не бяха рядкост. Както и в Макилрой, в Касуел се създаваха групички, но тук по структура и прояви те имаха опасна прилика с уличните банди. Кражбите бяха обичайно явление.
След няколко седмици Лора разбра, че в живота оцеляват два типа хора: едните, като нея, които черпеха сили от това, че някога са били силно обичани и другите, лишените от любов, научени да се справят чрез омраза, подозрения и дребното удоволствие на отмъщението. Те презираха потребността от човешки чувства и същевременно завиждаха на способността да се изпитват.
В Касуел беше много внимателна, но никога не допускаше страхът да я сломи. Хулиганите бяха опасни, но наред с това жалки и дори смешни в позите и ритуалите на насилие. Не намери никой като близначките Акерсън, с когото да споделя черния хумор, затова с него запълваше страница след страница в тетрадките. В спретнато изписаните монолози се взираше в собствените мисли, докато чакаше близначките да навършат тринадесет години. Настъпи необикновено богат период на откриване на себе си и все по-дълбоко проникване във фарсовия, трагичен свят, където се беше родила.