Господи, Боже мой, дано да е била сама в стаята, когато го е направила, моля те, господи.
Отвратена от миризмата и вкуса на разрухата, Лора излезе от опожарената стая и се озова в коридора на третия етаж.
— Лора?
Тя вдигна поглед и видя Ребека Богнър. Дъхът на Лора секна, с мъчителни вдишвания и издишвания тя едва проговори:
— Рут… Телма?
Мрачният израз на Ребека изключваше възможността близначките да са останали невредими, но Лора повтаряше милите им имена на пресекулки, с тъжна, умолителна нотка.
— Там долу — каза Ребека и посочи северния край на коридора. — Предпоследната стая отляво.
С внезапен прилив на надежда Лора се затича към посочената стая. Три от леглата бяха празни, а в четвъртото, на светлината на нощната лампа лежеше на една страна момиче с лице към стената.
— Рут? Телма?
Момичето бавно се изправи — една от близначките Акерсън, невредима. Беше облечена в жалка, силно измачкана сива рокля. Косата и беше разбъркана, лицето подпухнало, очите пълни със сълзи. Пристъпи към Лора и спря, сякаш ходенето представляваше прекалено голямо усилие. Лора се втурна към нея и я прегърна.
Заровила плътно лице в Лориното рамо, тя най-накрая проговори с измъчен глас:
— О, защо не бях аз, Шейн. Ако трябваше да си отиде една от нас, защо това не се случи на мене?
Преди момичето да проговори, Лора смяташе, че пред нея е Рут. Лора отказваше да приеме този ужас и запита:
— Къде е Рути?
— Няма я. Рути вече я няма. Мислех, че знаеш — моята Рути е мъртва.
Лора усети как нещо вътре в нея се скъса. Мъката и беше толкова силна, че сълзите не можеха да потекат. Стоеше занемяла, вцепенена.
Останаха прегърнати цяла вечност. Здрачът отстъпваше пред мрака. Приближиха до леглото и седнаха на ръба. На вратата се показаха няколко деца. Очевидно живееха в същата стая заедно с Телма, но Лора ги отпрати с махване на ръката. Загледана в пода, Телма заразказва:
— Събудих се от писъка, такъв ужасен писък… и цялата тази светлина — така блестеше, че ме заслепи. Тогава разбрах, че има пожар в стаята. Тами се беше запалила. Гореше като факла. Мяташе се в леглото, гърчеше се, пищеше… Лора я прегърна и зачака: — …Пламъкът се прехвърли от Тами, плъзна се по стената, леглото пламна, огънят пропълзя по пода, гореше килимът…
Лора си спомни как Тами пееше с тях на Коледа и после ден след ден видимо се успокояваше, сякаш постепенно намираше вътрешен мир. Сега ставаше ясно, че успокоението се дължеше на твърдото и решение да сложи край на мъките.
— Леглото на Тами беше най-близо до вратата, вратата пламна и аз счупих прозореца над моето легло. Извиках Рут, тя… тя к-каза, че идва, беше задимено, нищо не се виждаше, после Хедър Дорнинг, която спеше на твоето легло, дойде до прозореца, помогнах и да се измъкне, димът излиташе през прозореца, започна да се вижда по-добре, тогава видях как Рут се мъчи да завие Тами с одеялото, да з-задуши п-пламъците, но и одеалото се п-подпали и аз видях Рут… Рут… Рут пламна.
Отвън последните пурпурни отблясъци се стопиха в мрака. Сенките в ъглите на стаята се удължиха. Застоялата миризма на изгоряло се усети по-остро.
— …Щях да отида при нея, непременно, но точно тогава о-огънят избухна, навсякъде, димът стана толкова гъст и черен, не виждах вече Рут, не виждах нищо… После чух сирени, оглушителни, някъде наблизо, сирени, помъчих се да си кажа, че ще дойдат навреме и ще спасят Рут, но това беше лъжа, л-лъжа, която си измислих и в която ми се искаше да повярвам… и аз я изоставих, Шейн. Господи, скочих към прозореца и оставих Рути в п-пламъците…
— Не си могла да направиш нищо друго — увери я Лора.
— Оставих Рути.
— Нищо не си можела да направиш.
— Изоставих Рути.
— Не е имало никакъв смисъл да умреш и ти.
— Изоставих Рути, както гореше.
През май, след като навърши тринадесет години, преместиха Телма в Касуел и я настаниха в стаята на Лора. Служителите от социални грижи се съгласиха с това, защото Телма страдаше от депресия и не се поддаваше на лечение. Може би щеше да се съживи от дружбата с Лора.
Месеци наред Лора изпадаше в отчаяние, че няма да успее да помогне на Телма. Нощем я мъчеха кошмари, а денем се топеше от самообвинения. Но в края на краищата времето я излекува, въпреки че раните и не зараснаха напълно. Постепенно се възвърна чувството и за хумор и остроумието, макар и с непозната досега меланхолична нотка.