Имаше няколко приятели в университета, но с никого не беше истински близка, защото нямаше време да създава и поддържа тесни връзки. Учението, работата и писането запълваха всички часове, които не бяха посветени на спане или ядене. Не се сещаше за никого, който би си направил труда да купи жабока, да го опакова и да го прати по пощата анонимно.
Загадка.
На следващия ден първото занятие започваше в осем часа, а последното — в два. В четири без петнайсет се върна до стария, деветгодишен „Шевролет“ на университетския паркинг, отключи, седна зад волана и се сепна: видя още един жабок върху таблото.
Беше пет сантиметра висок и десетина сантиметра дълъг. Той също беше керамичен, изумрудено зелен, полегнал на една страна с глава, облегната на ръката. Усмихваше се мечтателно.
Тя беше сигурна, че е оставила колата заключена, а и като се връщаше от занятия, я отключи. Загадъчният човек с жабоците очевидно доста се беше помъчил да отвори „Шевролета“ без ключ — с шперц или кука, промушена през стъклото до дръжката само за да остави жабока по толкова драматичен начин.
По-късно постави полегналия жабок на нощното шкафче, където вече стоеше първият с цилиндъра и бастуна. Прекара вечерта излегната в четене. От време на време вниманието и се отклоняваше от страницата към керамичните фигурки.
На следващата сутрин при излизане от апартамента намери пред вратата кутийка. Вътре намери друг грижливо опакован жабок. Той беше калаен, седнал на един пън с банджо в ръка. Загадката се задълбочаваше.
През лятото работеше редовно като сервитьорка в „Хамбъргър Хамлет“ в Коста Меза, но по време на учебната година беше толкова натоварена, че можеше да работи само три пъти седмично. „Хамбъргър Хамлет“ беше приличен ресторант за хамбургери, който предлагаше добра храна на разумни цени в умерено луксозна обстановка — таван с напречни греди, дървени ламперии отвсякъде, огромни удобни кресла, така че клиентите обикновено оставаха по-доволни, отколкото в другите заведения, където бе работила досега.
Но даже и атмосферата да беше неприятна, а клиентите груби, пак нямаше да напусне, защото се нуждаеше от пари. Преди четири години, на осемнайсетия си рожден ден, научи, че баща и е оставил наследство — средствата от ликвидацията след смъртта му, които щатските власти не бяха имали право да използват за издръжката и в Макилрой и Касуел. Но сега парите бяха нейни и тя ги използваше за ежедневни нужди и за учението. Баща и не беше богат: наследството възлизаше едва на дванадесет хиляди долара дори след шестте години олихвяване и нямаше да стигнат за наем, храна, дрехи и учебната такса за четирите години в университета; затова покриваше разликата са работа като сервитьорка.
На шестнадесети януари вечерта, когато смяната и беше наполовина изтекла, управителят на ресторанта придружи по-възрастна двойка, около шестдесетте до едно от сепаретата в района на Лора. Те разгледаха менюто и поръчаха бира.
След няколко минути, когато се връщаше от бара с бирите и две изстудени халби на подноса, забеляза на масата им керамичен жабок. Едва не изпусна подноса от изненада. Погледна мъжа, после жената. Те се усмихваха, но не казваха нищо, затова тя попита:
— Значи вие сте ми пращали жабоците? Но аз дори не ви познавам, нали така?
— О, имате и други, така ли? — каза мъжът.
— Този е четвъртият. Не сте го носели вие, нали? Но той не беше тук преди няколко минути. Кой го сложи на масата?
Мъжът намигна на жена си и тя се обърна към Лора:
— Имате таен обожател, миличка.
— Кой?
— Младият човек седеше на онази маса ей-там — отвърна мъжът като посочи към района, обслужван от друга сервитьорка на име Ейми Хепълмън.
Масата вече беше празна. Момчето от кухнята току-що бе отнесло мръсните съдове.
— Малко след като отиде за бирите, той дойде и попита може ли да остави това за тебе.
Жабокът беше облечен като Дядо Мраз, без брада, с чувал играчки на гърба.
— Наистина ли не знаете кой е той? — полюбопитства жената.
— Не. Как изглеждаше?
— Висок — отговори мъжът. — Доста висок и едър. Кестенява коса.
— И кафяви очи — допълни жена му. — Възпитан.
Лора държеше жабока, гледаше го и каза:
— Има нещо тук… нещо, което ме притеснява.
— Да ви притеснява? — попита жената. — Но това е просто един млад човек, който се е влюбил във вас, миличка.
— Така ли? — учуди се Лора.
Тя намери Ейми Хепълмън в кухнята пред тезгяха за салатите и я помоли да опише по-подробно човека с жабоците.
— Поръча омлет с гъби, препечена филийка черен хляб и една кока-кола — отвърна Ейми, докато сипваше с неръждаемата лъжица зелена салата в две купички. — Не го ли видя там?