Почти цялата петъчна вечер прекара седнала в мрака до прозореца в просторната дневна. През дръпнатите пердета виждаше покритата веранда на блока и улицата пред входа. Ако се беше наканил да дойде през нощта, тя възнамеряваше да го залови на място. Към три и половина след полунощ още не се беше появил и тя задряма. Когато сутринта се събуди, пред вратата нямаше никакъв пакет.
Взе душ, закуси набързо, слезе по външната стълба и зави зад сградата, където държеше колата в определената и клетка с навес. Смяташе да почете в библиотеката. Денят изглеждаше подходящ за работа на закрито. Зимното небе беше сиво и навъсено, въздухът беше натежал като пред буря и я изпълваше с предчувствия. Те се засилиха, когато намери още една кутия върху таблото на заключения „Шевролет“. Прииска и се да закрещи от яд.
Вместо това седна зад волана и отвори пакета. Предишните фигурки бяха евтини — не повече от десет-петнайсет долара всяка, някои може би най-много три долара, но новата беше изящна миниатюрна статуетка, която положително струваше поне петдесет долара. Тя обаче не се заинтересува толкова от жабока, колкото от кутията. Не беше обикновена като предишните, а носеше печата на магазина за колекционерски подаръци „Колектибълз“ на скъпа търговска улица в Саут Коуст Плаза.
Лора потегли с колата право натам, пристигна петнайсет минути преди отварянето на магазина, поседя на пейка в алеята и беше първа на прага, когато отключваха. Собственик и управител на магазина беше дребничка, сивокоса жена на име Юджиния Фарвър.
— Да, ние се занимаваме и с това — каза тя, след като изслуша краткото обяснение на Лора и разгледа порцелановия жабок. — Всъщност аз лично го продадох вчера на младия мъж.
— Знаете ли името му?
— Съжалявам, не.
— Как изглеждаше?
— Запомних го добре поради ръста. Много висок. Около метър и деветдесет според мене. С много широки рамене. Беше доста добре облечен. Сив костюм на тънки райета, вратовръзка на сини и червени ивици. Всъщност аз се възхитих от костюма и той ми каза, че не е лесно да си намира подходящ номер.
— В брой ли плати?
— М-мм… не, май използва кредитна карта.
— Дали все още пазите касовата бележка?
— О, да, обикновено ги обработваме и прехвърляме в счетоводството с ден-два закъснение.
Госпожа Фарвър поведе Лора покрай стъклени витрини, пълни с порцелан, кристал от Лалик и Уотърфорд, уеджудски чинии, статуетки от Хумел и други скъпи предмети към тясното служебно помещение в задната част на магазина. После изведнъж се замисли дали да разкрие самоличността на клиента.
— Ако намеренията му са безобидни, ако е просто ваш обожател — трябва да кажа, че изглеждаше почтен и приятен — тогава ще разваля всички негови планове. Той ще иска сам да се разкрие пред вас.
Лора положи големи усилия да очарова собственичката и да спечели симпатиите и. Не помнеше друг път да е говорила така красноречиво и с толкова чувство — обикновено не изразяваше гласно чувствата си толкова добре, колкото ги описваше на хартия. На помощ и дойдоха истински сълзи, които я изненадаха даже повече от самата Юджиния Фарвър.
От касовата бележка за кредитна карта „Мастъркард“ узна името, Даниел Пакард и телефонния му номер. От магазина за подаръци отиде право до един уличен телефон наблизо и погледна в указателя. Имаше двама души на име Даниел Пакард, но телефонният номер съвпадаше с адреса на Нюпорт Авеню в Тъстин.
Когато се върна на паркинга, ръмеше студен дъжд. Тя вдигна яката на палтото, но не носеше нито шапка, нито чадър. Цялата се намокри и измръзна, докато влезе в колата. По целия път от Коста Меза до Норт Тъстин трепереше.
Смяташе, че е много вероятно да го завари у дома. Ако беше студент, в събота нямаше занятия. Нямаше и да е на работа, ако беше някъде на служба с обичайното работно време от девет до пет. А времето не позволяваше типичните в края на седмицата развлечения на южните калифорнийци, които толкова обичат чистия въздух. Адресът му се намираше в комплекс от осем двуетажни сгради в испански стил сред градина. За няколко минути бързешком обиколи къщите по виещите се около тях пътеки под мокрите палми и еритринии, за да открие апартамента му. Косата и прогизна, докато го намери — на първия етаж, в най-отдалечената сграда. Тръпките се засилиха. Това неприятно усещане притъпяваше страха и изостряше гнева — тя без колебание натисна звънеца.
Очевидно той не беше погледнал през шпионката преди да отвори вратата и не я беше видял, защото остана изумен. Беше може би около пет години по-възрастен от нея и наистина беше едър мъж — най-малко метър и деветдесет, към сто килограма, целият мускули. Носеше джинси и светлосиня тениска, изцапана с грес и още нещо мазно. Добре оформените ръце бяха огромни. Лицето му тъмнееше от наболата брада и още петна от грес, а ръцете бяха черни.