— Е? — отвърна Лора.
— Значи ще излезете с мене? — попита той.
Изненадан от собствения си отговор, тя каза:
— Да.
— Вечеря или кино?
— Добре.
— Довечера? Да ви взема в шест?
— Хубаво.
Тя остави слушалката и постоя малко, загледана в телефона. После каза на глас:
— Шейн, да не си се побъркала? После добави:
— Но той ми каза, че това, което съм написала е „толкова красиво и истинско“.
Отиде в спалнята и разгледа колекцията жабоци на нощното шкафче.
— Един път мънка или мълчи, друг път бъбри неудържимо. Може да е убиец-психопат, Шейн — каза тя и допълни. — Да, така да е, но е голям литературен критик.
Понеже беше предложил вечеря и кино, Лора облече сива пола, бяла блуза и винен пуловер, а той се появи в тъмносин костюм, бяла риза с френски маншети, синя копринена връзка с игла, синя кърпичка в горното джобче и идеално лъснати черни обувки, сякаш се беше приготвил за премиерата на сезона в операта. Носеше чадър и я придружи от апартамента до колата, като я прихвана под дясната ръка с такава тържествена загриженост, като че ли бе твърдо убеден, че ще се разтопи от първата дъждовна капка или ще се разбие на милион парченца, ако се подхлъзне и падне.
Заради несъответствието в облеклото и значителната разлика в ръста (с нейните по-малко от метър и шейсет тя беше цяла стъпка по-ниска от него, а на тегло едва ли бе колкото той бе наполовина) на нея и се струваше, че е излязла с баща си или с по-голям брат. Не беше миньонче, но облегната на неговата ръка под чадъра се чувстваше направо дребосък.
В колата той пак млъкна, но го отдаде на необходимостта да кара особено внимателно в това отвратително време. Отидоха в едно италианско ресторантче в Коста Меза, където Лора няколко пъти бе опитвала вкусните ястия. Седнаха на масата и получиха менюто, но още преди сервитьорката да успее да ги попита ще пият ли аперитив, Даниел каза:
— Не, не става, не трябва така, хайде да намерим друго място.
Тя се изненада:
— Но защо? Тук е много приятно. Кухнята им е много добра.
— Не, не е така. Няма атмосфера, няма стил, не искам да си помислите, м-м… — той пак започна да се запъва както по телефона и се изчерви, — ъ-ъ…, както и да е, значи не става, не е подходящо за първата ни среща, искам тя да е особена…
Той се изправи:
— М-м… мисля, че знам едно място. Съжалявам, госпожице. Последното бе отправено към стреснатата младичка сервитьорка: — Надявам се, че не ви причиняваме неудобство.
После дръпна стола на Лора и и помогна да стане:
— Зная едно място, ще ви хареса, никога не съм вечерял там, но съм чувал, че било наистина добро, отлично.
Останалите клиенти ги зяпаха, така че Лора спря протестите.
— Освен това е наблизо, само на няколко пресечки. Върнаха се в колата, минаха две пресечки и спряха пред непретенциозен на вид ресторант в обособен търговски център.
Лора вече го беше опознала достатъчно, за да разбере, че кавалерското му чувство изисква от нея да го изчака да заобиколи колата и да отвори вратата, но при отварянето забеляза, че той стои в дълбока локва.
— О, обувките ви! — възкликна тя.
— Ще изсъхнат. Ето, дръжте чадъра и се пазете, а аз ще ви пренеса през локвата.
Смутена, тя се остави да я измъкнат от колата и да я пренесат през локвата като перце. Той я сложи на тротоара и без чадъра зашляпа обратно към колата да затвори вратата.
Във френския ресторант липсваше атмосферата на италианския. Посочиха им ъглова маса точно до кухнята и прогизналите обувки на Даниел заджвакаха и заскърцаха през цялата зала.