— Обожавам го — каза Лора. — Колкото е едър, толкова е и нежен, може би заради цялото насилие, в което се е озовал и участвал във Виетнам или защото винаги е бил добър по душа. Той е чудесен, Телма, и внимателен, и смята, че съм един от най-добрите писатели, които някога е чел.
— А когато започна да ти праща жабоците, ти реши, че е психопат.
— Малка грешка.
Двама униформени полицаи минаха през фоайето, повели брадясал младеж с белезници към една от съдебните зали. Затворникът хвърли поглед към Телма и каза:
— Хей, сладурче, навита ли си?
— А, чарът на Акерсън! — обърна се Телма към Лора. — Ти получаваш мъж, който е комбинация от гръцки бог, плюшено мече и кинозвезда, а аз понасям грубиянските предложения на отрепките в обществото. Но като се замислиш, преди даже и тях ги нямаше, затова да се надяваме, че бъдещето е пред мен.
— Подценяваш се, Телма. Винаги си се подценявала. Един ден ще се появи някой много специален мъж, който ще разбере какво съкровище си…
— Чарлз Мансън като го пуснат под клетва.
— Не, един ден ти ще бъдеш не по-малко щастлива от мене. Сигурна съм. Съдба, Телма.
— Божичко, Шейн, ти си безумна оптимистка! Ами светкавицата? Забрави ли всички онези задълбочени разговори на пода на стаята ни в Касуел? Тогава решихме, че животът е просто комедия на абсурда и от време на време изведнъж се прекъсва от трагични гръмотевици, които уравновесяват нещата и при сравнението целият този фарс става още по-смешен.
— Може би тя проехтя за последен път в живота ми — каза Лора.
Телма се вторачи в нея:
— Ау-у. Познавам те, Шейн и ми е ясно, че съзнаваш емоционалния риск, който поемаш само с желанието да си щастлива. Надявам се да си права, скъпа и се обзалагам, че наистина си. Сигурна съм, че светкавиците за тебе са свършили.
— Благодаря ти, Телма.
— А Дани според мене е чудесен, цяло съкровище. Но ще ти кажа нещо, което би трябвало да е много по важно от моето мнение — Рути също би го харесала, Рути би го сметнала за съвършен.
Двете здраво се прегърнаха и за миг се почувстваха пак малки момиченца, дръзки, но уязвими, изпълнени както с упорита самоувереност, така и с ужас от сляпата съдба, определяла ранната младост и на двете.
На двадесет и четвърти юли, неделя, двамата се върнаха от едноседмично сватбено пътешествие до Санта Барбара, напазаруваха и после заедно приготвиха вечерята в апартамента в Тъстин — салата, квасен хляб, претоплени в микровълновата фурна кюфтета и спагети. Лора беше напуснала жилището си и се беше преместила при него няколко дена преди сватбата. Според плана, който бяха разработили заедно, щяха да останат в апартамента две-три години. (Говореха за бъдещето толкова често и толкова подробно, че вече си го представяха с главна буква — Планът, сякаш беше някакъв космически наръчник, дошъл заедно с брака, за да очертае вярно и точно картината на съпружеския им живот). Та след две-три години щяха да са в състояние да платят в брой за подходяща къща без да посегнат на немалкия пакет акции на Дани и чак тогава да се преместят.
Вечеряха на масичката в кухнята, откъдето се виждаха кралските палми в двора под златистото слънце на късния следобед и обсъждаха ключовата част от Плана, според която Дани трябваше да издържа семейството, докато Лора стои у дома и пише първия си роман.
— Когато станеш страхотно богата и прочута — каза той, като се зае със спагетите, — ще изоставим борсовото посредничество и ще се посветя на управлението на нашите финанси.
— Ами ако не стана богата и прочута?
— Ще станеш.
— Ами ако не публикуват книгите ми?
— Тогава ще се разведа с тебе.
Тя го замери с коричка хляб:
— Звяр!
— Вироглавка!
— Искаш ли още едно кюфте?
— Не ако ще го хвърляш и него.
— Мина ми. Кюфтетата ми са вкусни, нали?
— Чудесни — съгласи се той.
— Струва си да го отпразнуваме, как мислиш: имаш жена, която прави вкусни кюфтета.