Всеки мускул, всяка става на Лора я боляха. Нямаше сили да се дигне да прегърне приятелката си. Само каза:
— Обичам те, Телма.
— Глиста, разбира се, го нямаше.
— Спестих го за друга книга.
— И мене също, по дяволите. Аз не съм в книгата, въпреки че съм най-колоритният характер, който познаваш.
— Теб съм запазила за отделна книга — увери я Лора.
— Наистина ли?
— Да. Не тази, върху която работя сега, а следващата.
— Слушай, Шейн, най-добре да ме направиш блестяща, защото в противен случай ще те побъркам със съдилища. Чуваш ли?
— Чувам.
Телма прехапа устни и попита:
— Нали ще…
— Да, ще сложа и Рути.
Двете помълчаха, хванати за ръце. Лориният поглед се замъгли от сълзи, но тя успя да види, че и Телма примигва, за да отпъди сълзите.
— Недей. Ще си размажеш сложния пънкарски грим.
Телма вдигна единия си крак.
— Как намираш ботушите — изчанчени или как? Черна кожа, заострени върхове, токове с метални украшения. Изглеждам като ужасен деспот, нали?
— Първото нещо, което си помислих като влезе, беше колко мъже си нашибала с камшик напоследък.
Телма въздъхна и шумно подсмръкна:
— Шейн, изслушай ме, и то внимателно. Твоят талант е може би по-ценен, отколкото смяташ. Ти умееш да улавяш живота и да го предаваш върху белия лист, а когато хората вече ги няма, листът си стои, животът си стои там. Можеш да изразяваш чувства и който и да е, където и да е може да вземе книгата и да изживее същите чувства. Можеш да докоснеш сърцето, можеш да ни напомниш какво значи да си човек в този свят, толкова склонен да забравя. Това е талант, който осмисля живота повече, отколкото на почти всички останали. Затова… да, знам колко ти се иска да имаш семейство… три-четири деца, както ми казваше… и мога да си представя колко ти е мъчно в момента. Но ти имаш Дани и Кристофър и този удивителен талант, а това е толкова много.
Гласът на Лора звучеше несигурно:
— Понякога… толкова ме е страх.
— От какво, миличка?
— Исках голямо семейство, защото… тогава е по малка вероятността да ми отнемат всичките.
— Никого няма да ти отнемат.
— Като имам само Дани и малкия Крис… само двамата… нещо може да се случи.
— Нищо няма да се случи.
— Тогава ще остана сама.
— Нищо няма да се случи — повтори Телма.
— Винаги ти се струва, че нещо ще се случи. Такъв е животът.
Телма се премести, изтегна се до Лора и сложи глава на рамото и.
— Когато каза, че раждането е било трудно… и като те видях как изглеждаш, толкова бледа… изплаших се. Разбира се, в Лос Анжелос имам приятели, но те всички са от шоубизнеса. Ти си единственият човек, който наистина ми е близък, въпреки че не се виждаме често и мисълта, че е могло да…
— Да, ама не е.
— Но е могло. — Телма се изсмя горчиво.
— По дяволите, Шейн, сиракът си остава сирак цял живот, така ли?
Лора я прегърна и я погали по косата.
Малко след първия рожден ден на Крис Лора предаде ръкописа на „Златното острие“. Той излезе след десет месеца и около втория рожден на детето стана първата книга на Лора, наредила се начело на класацията на бестселъри в „Ню Йорк Таймз“.
Дани управляваше доходите на Лора от писателството толкова старателно, предпазливо и умно, че само след няколко години, въпреки жестоките зъби на данъците, те бяха не само богати — те вече бяха богати според всякакви мерки, — но сериозно богати. Лора не знаеше какво да мисли. Никога не бе очаквала да забогатее. Когато разсъждаваше за завидното си положение, струваше и се, че може би трябва да се чувствува въодушевена или пък отвратена от фона на цялата нищета в света, но тя не изпадаше в такива състояние по отношение на парите. Сигурността, която те и даваха, беше добре дошла и засилваше самочувствието. Но те не възнамеряваха да напускат приятната къща с четирите спални, въпреки че можеха да си позволят цяло имение. Пари имаше и това беше всичко. Лора не се замисляше много по този въпрос. Животът не се изчерпваше с парите: животът беше Дани и Крис и, в по-малка степен, нейните книги.
С щъпукащо дете в къщата Лора вече нямаше нито възможност, нито желание да работи по шейсет часа седмично с текстообработващата машина. Крис бъбреше, ходеше и изобщо не проявяваше капризи или безсмислен инат, които според книгите били типични за децата между две — и тригодишна възраст. Беше удоволствие да се занимава с него, детето беше умно и любознателно. Прекарваше с него колкото е възможно по-дълго като внимаваше да не прекалява, за да не го разглези.