Четвъртият роман, „Изумителните близначки Апълби“ излезе чак през октомври 1984 година, две години след „Златното острие“, но интересът на читателите не беше спаднал, както понякога се случва с писателите, които не публикуват по един роман всяка година. Предварителните поръчки надминаваха всички предишни.
На първи октомври Лора седеше с Дани и Крис на дивана в дневната. Гледаха на видеото стари анимационни филми за Койота-беглец. Крис ядеше пуканки и всеки път, когато главният герой успяваше да се отскубне с шеметна скорост, изкрещяваше: „Ву-ум, в-в-ум!“. Точно тогава Телма звънна разплакана от Чикаго. Лора отиде да говори от кухненския телефон, но телевизорът в съседната стая гърмеше от крясъците на вбесения койот, който се мъчеше да надхитри съдбата и сам попадаше в капана на възмездието. Затова Лора каза:
— Дани, по-добре да се обадя от кабинета.
През четирите години след раждането на Крис на Телма и беше провървяло в кариерата. Имаше ангажименти от няколко казина в Лас Вегас. („Хей, Шейн, сигурно съм много добра, защото сервитьорките разнасят коктейлите полуголи, само цици и задници, а публиката понякога гледа мене, а не тях. От друга страна, може би се харесвам само на импотентни“). Последната година имаше представления в главната зала на „Метро Голдуин Майер Гранд“ като встъпление към основното изпълнение на Дийн Мартин и четири представления във вечерната програма с Джони Карсън. Говореше се за филм или дори телевизионен сериал с нейно участие. По всичко личеше, че ще стане комедийна звезда. Сега беше в Чикаго и скоро щеше да започне представления като главна изпълнителка в един от големите клубове.
Може би именно дългата поредица благоприятни житейски събития хвърли Лора в паника, когато чу Телма да плаче. От известно време очакваше небето да се стовари с ужасяваща внезапност и да приклещи жертвата. Тя се отпусна на стола зад бюрото в кабинета и се включи в слушалката:
— Телма? Какво има, какво се е случило?
— Току-що дочетох… новата книга.
Лора не се сети какво в „Изумителните близначки Апълби“ би могло да засегне Телма така дълбоко. Изведнъж се замисли дали не е намерила нещо обидно в описанието на Кари и Сандра. Въпреки че нищо от фабулата не беше огледално отражение на живота на Рути и Телма, близначките Апълби, разбира се, се основаваха на Акерсън. Но и двата образа бяха пресъздадени с голяма любов и чувство за хумор. Естествено, в тях нямаше нищо обидно за Телма и Лора се помъчи да и го обясни, колкото и да беше уплашена.
— Не, не, Шейн, безнадеждна глупачка такава — изрече Телма между хълцанията. — Не съм обидена. Не мога да престана да рева, защото си написала най-прекрасното нещо. Кари Апълби е същинската Рути, но в книгата си оставила Рути да живее дълго. Оставила си Рути да живее, Шейн и си свършила много по-добра работа от Бога в истинския живот.
Говориха цял час, главно за Рути, припомняха си вече не с толкова сълзи, а предимно с обич. На няколко пъти Дани и Крис се появяваха пред отворената врата на кабинета. Изглеждаха изоставени и Лора им пращаше въздушни целувки, но продължи телефонния разговор с Телма, защото това беше един от редките мигове, когато спомените за мъртвите са по-важни от грижата за живите.
Две седмици преди Коледата на 1985 година, когато Крис вече беше навършил пет години, южно калифорнийският дъждовен сезон започна с такъв порой, че палмовите листа затракаха като кости, изрониха се последните цветове на храстите и улиците се наводниха. Крис не можеше да играе навън. Баща му беше заминал да проучи условията за нова инвестиция в недвижимо имущество и момчето не беше в настроение да се занимава само. Непрекъснато намираше поводи да досажда на Лора в кабинета и към единайсет часа тя престана с опитите да работи върху новата книга. Изпрати го в кухнята да извади тавите от шкафа и обеща, че ще разреши да и помага в приготовлението на шоколадови сладки.
Преди да отиде при него, тя извади кривите ботушки, чадърчето и миниатюрното шалче на сър Томи Тоуд от чекмеджето на скрина в спалнята, където ги държеше точно за такъв ден. На път към кухнята ги остави близо до входната врата.
По-късно, както пъхаше тава сладки във фурната, тя го прати до вратата да провери дали пощальонът е донесъл пакета, който заяви, че очаква. Крис се върна, зачервен от вълнение:
— Мамо, ела, ела да видиш.
В антрето той и показа трите миниатюрни предмета и тя каза:
— Предполагам, че са на сър Томи. О, не ти ли казах за нашия нов наемател? Чудесен, изправен на два крака жабок от Англия, дошъл по поръчение на кралицата.