Дани беше до нея и държеше здраво Крис на гърба си. Явно беше забелязал опасността. Шофьорът напълно беше изпуснал управлението и не беше изключено камионът да се хлъзне надолу и да удари джипа и „Блейзъра“. Помъкнал Крис, Дани се закатери по заснежения насип и изкрещя на Лора да побърза.
Тя се заизкачва като започна да дращи с ръце и да забива крака в снега. Ледената кора проникваше навътре, разделяше снега на буци, които се откъртваха. На няколко пъти Лора едва не падна на завоя под тях. Когато стигна до нейния пазител, Дани и Крис на петнайсетина стъпки над пътя на тясна, незаснежена скала близо до дърветата, стори и се, че се е катерила безкрайно дълги минути. Но всъщност страхът явно бе изкривил представата и за време, защото като погледна към шосето, видя, че камионът продължава да се хлъзга застрашително близо до тях и след едно пълно завъртане се обърна пак напряко.
Той напредваше във виелицата като в забавен кадър, като олицетворение на съдбата във формата на няколко тона стомана. Отзад в каросерията лежеше снегомобил, който очевидно не беше вързан с верига или прикрепен по някакъв друг начин — шофьорът глупаво бе решил, че инерцията ще го задържа на място. Но сега снегомобилът се блъскаше в страничните дъски на каросерията и в задната стена на кабината. При плъзгането през тази четвърт миля силните удари още повече дестабилизираха камиона. Изглеждаше, че силно наклоненият пикап в крайна сметка ще се претърколи вместо да се завърти още веднъж.
Лора видя как шофьорът се бори с волана и жената до него пищи и си помисли: „Божичко, горките хорица!“
Сякаш прочел мислите и, нейният пазител изкрещя, за да надвика вятъра:
— Пияни са и двамата и нямат вериги на гумите.
„Ако знаеш толкова много за тях“, помисли тя, „сигурно знаеш кои са, защо не ги спря, защо не спаси и тях?“
Със страхотен трясък предният край на камиона се вряза в едната страна на джипа и тъй като жената беше без предпазен колан, тя изхвърча през предното стъкло и увисна наполовина извън кабината.
— Крис! — изпищя Лора, но видя, че Дани вече е свалил момчето от гърба си и го притиска с извърната глава да не гледа катастрофата.
…Сблъскването не спря камиона — беше набрал голяма скорост и шосето беше прекалено хлъзгаво за гуми без вериги. Но страшният удар смени посоката на движение на камиона, той рязко се отклони към дясната страна на шофьора и се засили надолу по склона, а снегомобилът с трясък счупи задния капак, излетя във въздуха, стовари се върху паркирания „Блейзър“ и разби предното стъкло. Миг по-късно задната част на пикапа блъсна предницата на „Блейзъра“ толкова силно, че го изтласка далеч назад, въпреки здравата ръчна спирачка…
Макар да гледаше разрухата от безопасното възвишение, Лора стискаше ръката на Дани, ужасена от мисълта, че положително щяха да са ранени, а може би и убити, ако бяха потърсили спасение пред или зад „Блейзъра“.
… Пикапът отскочи от „Блейзъра“. Окървавената жена падна обратно в кабината. Вече по-бавно, но все още неуправляем, изпотрошеният камион се завъртя на триста и шейсет градуса в зловещо грациозен танц на смъртта, наклони се над платното, през заснежения насип, над разширението край пътя, над незаградения ръб, към нищото, надолу, вън от погледа, завинаги…
Ужасната гледка беше изчезнала, но Лора закри лице с ръцете си, може би с желанието да прогони мисловния образ на пикапа, понесъл хората в него надолу покрай скалистия, почти гол склон на пропастта на стотици и стотици стъпки дълбочина. Шофьорът и неговата спътничка щяха да са мъртви още преди да се сгромолясат на дъното. Дори през беснеещия вятър тя чу как камионът се блъсна в една издатина в скалата, после в друга. Но само след секунди шумът от страшното падане заглъхна и остана само лудият вой на бурята.
Слисани, те започнаха да се пързалят и пристъпват надолу към разширението на пътя по насипа между джипа и „Блейзъра“, където снегът беше осеян с парчета стъкло и метал. От „Блейзъра“ се издигаше пара, защото горещата течност от радиатора се стичаше върху замръзналата земя. Смачканата кола скърцаше под тежестта на падналия върху нея снегомобил.
Крис плачеше. Лора го докосна. Той се хвърли в ръцете и, тя го повдигна и притисна, а той захълца, заровил лице в рамото и. Дани изумено се обърна към техния спасител:
— Кой… кой за Бога сте вие?
Лора се загледа в пазителя си. Беше и трудно да възприеме, че той наистина е там. Не го беше виждала повече от двайсет години, откакто беше дванайсетгодишна, от деня на гробищата, когато го беше зърнала да наблюдава погребението на баща и от лавровата горичка. Не се беше вглеждала в него отблизо от около двайсет и пет години, от деня, когато той уби наркомана в бакалницата на баща и. Когато не се появи да я спаси от Глиста, когато я остави да се справя с това сама, тя изгуби вяра, а съмненията се засилиха, когато той не направи нищо, за да спаси Нина Докуайлър и Рути. След толкова много време, той се бе превърнал в сън, по-скоро мит, отколкото действителност. През последните няколко години изобщо не се беше сещала за него, беше изгубила вяра в него точно както Крис преставаше да вярва в Дядо Мраз. Все още пазеше бележката, която и бе оставил на бюрото след погребението на баща и, но отдавна си беше внушила, че тя е била написана не от вълшебен пазител, а може би от Кора или Том Ланс, приятелите на баща и. Сега той пак ги беше спасил като по чудо и Дани го заклеваше в Бога да каже кой е. На Лора не по-малко и се искаше да узнае това.