Най-странното беше, че той изглежда така, както в деня, когато беше застрелял наркомана. Съвсем същият. Беше го познала веднага, даже след толкова години, защото не беше остарял. Продължаваше да изглежда на възраст между тридесет и пет и четиридесет години. Беше невероятно, но годините не бяха оставили никаква следа, никаква бяла нишка в русата коса, никакви бръчки по лицето. В онзи проклет ден в бакалницата беше връстник на баща и, а сега като че ли беше от нейното поколение или много близо до него.
Преди мъжът да отговори на въпроса на Дани или да намери начин да избегне отговора, на хълма се появи кола и се насочи към тях. Беше „Понтиак“ нов модел с вериги на гумите, които свиреха по платното. Шофьорът явно забеляза повредите на джипа и „Блейзъра“ и пресните следи от падането на пикапа, които още не бяха заличени от вятъра и снега. Той намали скоростта, от това свиренето на гумите бързо премина в тракане. Пресече платното в южна посока. Вместо да завие към разширението и да излезе от движението, колата продължи на север в обратното платно и спря само на пет-шест метра от тях, близо до задната част на джипа. Когато блъсна вратата и излезе от „Понтиака“, шофьорът, висок мъж в тъмни дрехи държеше предмет, който Лора разпозна със закъснение — автомат. Нейният пазител каза:
— Кокошка.
Още докато изричаше името му, Кокошка откри огън.
Бяха минали над петнайсет години от войната във Виетнам, но Дани реагира с войнишки инстинкт. Щом куршумите рикошираха от червения джип пред тях и „Блейзъра“ отзад, Дани сграбчи Лора и я блъсна заедно с Крис на земята между двете коли.
Както падаше под линията на огъня, Лора забеляза, че Дани е ударен в гърба. Беше улучен най-малко веднъж, може би два пъти. Тя потръпна, сякаш ударите бяха поразили нея самата. Той падна върху предницата на „Блейзъра“ и се свлече на колене. Лора извика и протегна ръка към мъжа си, притиснала Крис с другата. Дани беше все още жив и както беше на колене залитна към нея. Лицето му беше бяло като падащия наоколо сняг. Лора изпита странното и ужасно чувство, че стои лице в лице с призрак, а не жив човек.
— Влез под джипа — каза Дани и отблъсна ръката и. Гласът му беше плътен и пресипнал, сякаш нещо се бе скъсало в гърлото: — Бързо!
Единият от куршумите го беше пронизал. Алена кръв изби отпред на синьото ватирано скиорско яке. Тя се поколеба, затова той пропълзя към нея на ръце и крака и я побутна към спрелия наблизо джип.
Още един откос автоматичен огън раздра мразовития въздух.
Несъмнено стрелящият щеше предпазливо да доближи джипа отпред и да ги избие, както се свиваха там. Но нямаше накъде да бягат. Ако тръгнеха по склона нагоре към дърветата, щеше да ги удари много преди да стигнат до прикритието на гората. Ако се насочеха през шосето, щеше да ги повали преди да се доберат до отсрещната страна, пък и там нямаше нищо друго, освен стръмната пропаст. Да се затичат нагоре значеше да се насочат към него. Да хукнат надолу по шосето значеше да отрият гърбовете си като лесни мишени. Автоматът тракаше. Прозорците се пръснаха. Куршумите пробиваха металната обвивка с рязък пукот.
Лора запълзя към предницата на джипа, повлякла Крис със себе си и видя пазителя си да се промъква в тясното пространство между колата и заснежения насип. Беше наведен над бронята, така че мъжът, когото бе нарекъл Кокошка, не го виждаше. Така уплашен, вече не изглеждаше вълшебен, приличаше не на ангел-пазител, а на обикновен човек. Всъщност той вече не беше и спасител, а пратеник на Смъртта, защото неговото присъствие тук беше привлякло убиеца.
По настояване на Дани тя отчаяно се мушна под джипа. Крис също се вмъкна. Той вече не плачеше, беше смел пред баща си, но не беше забелязал, че баща му е ранен, защото лицето му беше притиснато до гърдите на Лора в скиорското и яке. Очевидно беше безполезно да се пъхат под джипа, защото Кокошка така или иначе щеше да ги открие. Не можеш да е толкова глупав, че да не погледне под джипа, щом не можеше да ги открие никъде другаде, така че те само печелеха време, още някоя и друга минута живот.