Стефан съобрази, че няма да успее навреме да стигне до него, коленичи и вдигна „Валтера“ с две ръце. Беше на около двайсет стъпки от Кокошка, не беше далече. Но дори добър стрелец може да не улучи от такова разстояние, ако условията са лоши, а те наистина бяха ужасни: състоянието на паника, неподходящ ъгъл за стрелба, бурен вятър, който можеше да отклони куршума.
Проснат на земята по-надолу по склона, Кокошка откри огън щом докопа автомата, още преди да се прицели добре. Затова първите двайсет куршума минаха под „Блейзъра“ и спукаха предните гуми.
Докато Кокошка обръщаше оръжието към него, Стефан с особено внимание се съсредоточи върху последните три куршума. Въпреки вятъра и ъгъла на стрелба, трябваше да ги използва както трябва, защото, ако пропуснеше, нямаше да има време за презареждане. Първият изстрел на „Валтера“ не улучи.
Кокошка продължи да се прицелва и джипът вече попадна в обсега на огъня. Лора и Крис бяха под джипа, Кокошка стреляше легнал, така че няколко изстрела неизбежно бяха попаднали под колата.
Стефан стреля още веднъж. Куршумът попадна в горната част на тялото на Кокошка и автоматът замлъкна. Следващият и последен изстрел на Стефан улучи Кокошка в главата. Свърши се.
Изпод джипа Лора видя невероятно смелата постъпка на Дани, видя го да пада отново, да се просва неподвижен по гръб и разбра, че е мъртъв, този път всичко беше безвъзвратно. Разтърси я страшна мъка като ослепителен взрив и си представи едно бъдеще без Дани. Видението беше толкова зловещо осветено и чудовищно силно, че тя едва не припадна.
После помисли за Крис, който беше жив и се притискаше към нея. Тя пропъди мъката като знаеше, че пак ще се върне към нея, ако оцелее. Сега беше важно да запази живота на Крис и по възможност да го защити от вида на надупчения от куршуми труп на баща му.
Тялото на Дани закриваше част от гледката, но Лора забеляза, че Кокошка е улучен от куршумите. Видя как нейният пазител приближава до падналия и за миг и се стори, че най-лошото е отминало. После пазителят и се подхлъзна и падна на коляно, а Кокошка се претърколи към изпуснатия по-рано автомат. Още стрелба. Много изстрели за няколко секунди. Чу няколко куршума да минават под джипа страшно близо. Оловото профучаваше във въздуха със смъртоносно свистене, което и се струваше най-силният звук на света. Тишината веднага след огъня беше пълна. Отначало не чуваше тихите ридания на сина си, но постепенно тези звуци я подлудиха.
Лора видя, че пазителят и е жив и част от нея почувства облекчение, но друга част изпита ирационален гняв, че той е оцелял, защото беше довлякъл Кокошка след себе си, а Кокошка уби Дани. От друга страна Дани и тя, и Крис щяха така или иначе със сигурност да умрат при катастрофата с камиона, ако нейният пазител не се беше появил. Кой по дяволите беше той? Откъде идваше? Защо толкова се интересуваше от нея? Тя беше уплашена, ядосана, изумена, с наранена душа и много объркана.
Нейният пазител с явна болка се надигна и закуцука към Кокошка. Лора се извърна, за да наблюдава пряко склона точно край неподвижната глава на Дани. Не виждаше какво прави пазителят и, но като че ли разкъсваше дрехите на Кокошка. След малко той се изкачи обратно по хълма. Носеше нещо, което беше взел от трупа. Когато стигна до джипа, той се наведе и я погледна:
— Излизай. Свърши се.
Лицето му беше бледо, сякаш за последните няколко минути беше остарял с няколко от пропуснатите двайсет и пет години. Той се изкашля и с очевидно искрена, дълбока мъка в гласа каза:
— Съжалявам, Лора, наистина страшно съжалявам.
Тя се преобърна по корем към задната част на джипа и си удари главата отдолу. Дръпна Крис и го накара да върви с нея, защото при опит да изпълзят отпред момчето можеше да види баща си. Нейният пазител ги издърпа навън. Лора се облегна на задната броня и прегърна Крис. Треперещото момче проплака:
— Искам татко. „И аз го искам“, помисли Лора, „О, детенце, и аз го искам, толкова го искам, единственото, което искам на този свят, е твоят татко!“.
Виелицата вилнееше с пълна сила и с могъщ напор засмукваше сняг от небето. Следобедът угасваше: светлината помръкваше и целият навъсен, сив ден отстъпваше пред странния фосфоресциращ мрак на снежната нощ.
В такова време малцина биха се наели да пътуват, но Стефан беше сигурен, че скоро някой ще дойде насам. Бяха изминали не повече от десетина минути, откакто спря „Блейзъра“ на Лора, но дори на това второстепенно шосе, дори при буря паузата в движението по пътя не можеше да продължи по-дълго. Трябваше да говори с нея и да си тръгне преди да се заплете в последиците от кървавата схватка.