Денят беше горещ, ясен и сух. Стотици диви цветя бяха избуяли по края на двора, където свършваше окосената морава и започваха плевелите и диворастящата трева близо до гората. Малко преди това наоколо играеха катерички и пееха птички, но стрелбата временно ги беше прогонила.
Можеше да се очаква, че Лора ще свърже планинската къща със смъртта на Дани и ще я продаде. Но вместо това тя продаде преди четири месеца къщата в Ориндж Каунти и се премести с Крис в планината Сан Бернандино.
Вярваше, че това, което им се случи през януари на щатско шосе 330, е могло да стане навсякъде. Вината не беше в мястото. Виновна бе съдбата, загадъчните сили в нейния необяснимо объркан живот. Интуитивно долавяше, че ако нейният пазител не се беше намесил да я спаси на заснежения път, щеше да влезе в живота другаде, в друг критичен момент. И там Кокошка пак щеше да се появи с автомата и щяха да последват същите кървави, трагични събития.
Другият им дом беше свързан с повече спомени за Дани, отколкото къщата от камък и секвоя южно от Биг Беър. Лора по-лесно се справяше с мъката в планината, отколкото в Ориндж Парк Ейкърз.
Освен това, колкото и да беше чудно, планината и се струваше много по-безопасна. В гъсто населените предградия на Ориндж Каунти, където по улиците и магистралите щъкаха над два милиона души, врагът щеше да остане незабелязан в тълпата, докато не започнеше да действа. В планината обаче непознатите веднага си личаха, толкова повече около усамотена къща: сред тридесетакров имот.
Не беше забравила предупреждението на своя пазител: „Да се въоръжиш. Да се подготвиш. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група…“.
Лора даде последния изстрел и дръпна шлемофона. Крис и подаде още шест патрона. Той също извади тампоните от ушите и се затича към мишената да провери точността на попаденията.
Предпазната стена беше направена от бали сено с височина седем стъпки и дебелина четири стъпки. Беше четиринайсет стъпки дълга. Зад нея се простираха обширни борови гори и стопанството, така че едва ли беше необходима чак такава преграда, но Лора не искаше да застреля никого. Поне непредумишлено.
Крис постави нова мишена и се върна при Лора със старата.
— Четири попадения от шест изстрела, мамо. Две смъртоносни и две сериозни наранявания, но май че биеш малко наляво.
— Чакай да видя мога ли да се поправя.
— Просто си уморена, това е всичко — каза Крис.
Тревата около нея беше осеяна с над сто и петдесет празни гилзи. Китките, ръцете, раменете и вратът започваха да я болят от многобройните откати, но и се искаше да изстреля още един пълнител преди да приключи за деня. Зад нея, близо до къщата, се блъсна вратата на колата на Телма. Крис пак си запуши ушите и взе бинокъла, за да следи попаденията на майка си.
Тъга обзе Лора, когато се спря да погледне момчето, не само защото растеше без баща, но и защото изглеждаше крайно несправедливо едно дете два месеца преди осмия си рожден ден вече да знае колко е опасен животът и да му се налага да живее в постоянен страх от насилие. Тя се стараеше да му осигури колкото е възможно повече развлечения — още се забавляваха с фантазиите за Томи Тоуд, въпреки че Крис вече не вярваше в неговото съществуване, с голяма библиотека детска класика Лора му показваше удоволствието и откъсването от действителността, предлагани от книгите, постара се да превърне в игра даже стрелбата и по такъв начин да отклони вниманието от ужасяващата необходимост да се научат да се защитават. Все пак засега в живота им преобладаваха загубата, опасността и страхът от неизвестното. Тази действителност не можеше да се скрие от момчето и не можеше да не окаже дълбоко и трайно влияние върху него. Крис свали бинокъла и я погледна да разбере защо не стреля. Тя му се усмихна. Той също и се усмихна. Усмивката му беше толкова нежна, че и разкъса сърцето.
Лора се обърна към мишената, вдигна пистолета, стисна го с две ръце и изстреля първия куршум от новия пълнител.
Вече беше изстреляла четири куршума, когато Телма се изправи до нея. Беше запушила ушите си с пръсти, затворила очи и се мръщеше.
Лора стреля още два пъти и махна противошумовия шлем. Крис донесе мишената. Тътенът от гърмежите още ечеше в планината, когато тя се обърна към Телма и я прегърна.
— Какви са тия пистолетни истории? — попита Телма. — Да не се каниш да пишеш нов сценарий за Клинт Истууд? А, не, сетих се нещо още по-добро — напиши женска роля, подобна на неговите — „Мръсната Хариет“. А проститутката ще изиграя аз — груба, студена, с ехидна усмивка, от която Богарт ще се побърка.