Лора кимна, обзета от топло чувство към приятелката си:
— Зная, Телма. Можеш да се успокоиш. Трийсет и три години само търпях — сега се мъча да се боря докрай. Ако аз или Крис се разболеем от рак, ще платя на най-известните специалисти, ще потърся най-доброто лечение. Но ако всичко това се провали, ако например Крис умре от рак, аз ще приема поражението. Борбата не изключва търпеливостта. Аз мога да се боря, но ако не успея, мога да го понеса.
Телма дълго я гледа през масата. После кимна:
— Ето това се надявах да чуя. Добре. Край на разговора. Сменяме темата. Кога смяташ да си купиш танк, Шейн?
— Ще го получа в понеделник.
— Картечници, гранати, базуки?
— Във вторник. Какво стана с филма с Еди Мърфи?
— Сключихме сделката преди два дни — отговори Телма.
— Наистина? Моята Телма ще играе с Еди Мърфи?
— Твоята Телма ще се появи във филм на Еди Мърфи. Не мисля, че вече съм станала звезда.
— Имаше незначителна роля в онзи филм със Стив Мартин, малко по-голяма във филма с Чеви Чеиз. А ролята ти е втора по значение, нали? Ами колко пъти досега си водила вечерното предаване? Осем пъти. Нека да не се лъжем, ти си звезда.
— От малка величина вероятно. Не е ли странно, Шейн? И двете почваме от нулата, от Макилрой и стигаме до върха. Какво ще кажеш?
— Не е толкова странно — каза Лора. — Трудностите каляват човека, а калените успяват. И оцеляват.
2.
Стефан напусна снежната нощ в планината Сан Бернардино и миг по-късно се озова до вратата на другия край на Пътя на светкавицата. Входът приличаше на голямо буре като популярните конструкции на лунапарковете, само че вътрешната повърхност беше от силно излъскана мед, а не дървена и не се въртеше под краката. Преддверието беше осем стъпки в диаметър и дванадесет стъпки дълго. Бързо излезе оттам в основната лаборатория на института на приземния етаж, където беше убеден, че го чакат въоръжени хора. Лабораторията беше пуста.
Той постоя за миг изумен, още със сняг по шинела и се огледа с недоумение. Покрай три от стените от пода до тавана на залата с размери тридесет на четиридесет стъпки бръмчаха и щракаха машини без оператор. Повечето лампи по тавана бяха угасени и залата беше приглушено, призрачно осветена. Апаратурата поддържаше вратата и имаше десетки циферблати и измервателни уреди, които светеха в бледозелено и оранжево, защото вратата, която представляваше пробив във времето, тунел към всички епохи, никога не се затваряше. Веднъж затворена, тя можеше да се отвори повторно само с цената на големи усилия и огромен разход на енергия, но в отворено положение можеше да се поддържа сравнително лесно. Понеже научните изследвания вече не бяха съсредоточени върху разработването на самата врата, сътрудниците на института идваха в главната лаборатория, само за обичайната проверка на апаратурата и разбира се, при пътуване във времето. При други обстоятелства Стефан никога не би имал възможност да тръгва без разрешение десетки пъти, за да наблюдава и понякога да коригира събитията в живота на Лора.
Колкото и да беше в реда на нещата лабораторията да е празна през по-голямата част от деня, сега това изглеждаше странно, защото бяха пратили Кокошка да го спре и не можеше да не го чакат с нетърпение, за да разберат как се справил в зимните калифорнийски планини. Неизбежно беше да са допуснали възможността Кокошка да се провали, от 1988 година да се върне не този, който трябва и затова би трябвало да охраняват вратата до решаването на проблема. Къде беше тайната полиция с черните шинели с подплънки на раменете? Къде бяха пистолетите, с които очакваше да го посрещнат?
Погледна към големия часовник на стената и видя, че е единадесет часа и шест минути местно време. Точно така трябваше да бъде. Беше тръгнал в единадесет без пет сутринта, а всяко пътуване свършваше след единадесет минути. Никой не знаеше защо, но колкото и дълго пътешественикът да прекарваше от другата страна, у дома минаваха само единадесет минути. Беше останал в планината Сан Бернардино почти час и половина, но от собствения му живот, от собственото време бяха изминали едва единадесет минути. Ако беше останал с Лора месеци преди да натисне жълтото копче на колана и да задейства апарата, пак щеше да се върне в института само и точно единадесет минути след като го е напуснал.
Но къде бяха властите, оръжието, разгневените му колеги в пристъп на ярост? След като бяха разбрали, че се меси в Лориния живот, след като бяха пратили Кокошка да се справи с него и с Лора, защо се бяха разотишли от залата, след като е трябвало да изчакат само единадесет минути, за да научат резултата от сблъсъка?