Стефан свали ботушите, шинела, кобура и ги скри в ъгъла зад някакъв уред. Беше оставил бялата лабораторна престилка точно там, откъдето бе тръгнал и сега пак я нахлузи.
Объркан, все още разтревожен от отсъствието на група враждебни посрещачи, той излезе от лабораторията, закрачи по коридора на приземния етаж и тръгна да си търси белята.
3.
В два и половина след полунощ в неделя Лора седеше пред текстообработващата машина в работната стая до голямата спалня, облечена в пижама и пеньоар, отпиваше ябълков сок и работеше върху нова книга. Единствената светлина в помещението идваше от електроннозелените букви на екрана на компютъра и от малката настолна лампа, насочена право към разпечатката на вчерашните страници. До ръкописа на бюрото лежеше револвер.
Вратата към тъмния коридор беше отворена. Напоследък Лора затваряше единствено вратата на банята, защото рано или късно една затворена врата можеше да и попречи да чуе някой да се прокрадва в друга част на къщата. В дома имаше сложна алармена система, но тя държеше вътрешните врати отворени за всеки случай. Лора чу стъпките на Телма по коридора и се обърна точно когато приятелката и се показа на вратата.
— Извинявай, ако вдигам шум и ти преча да спиш.
— Ами! Ние, нощните птици от баровете, работим до късно. Но пък спя до обяд. А ти? Често ли си будна по това време?
— Вече не мога да спя добре. Четири-пет часа на нощ ми стигат. Вместо да се въртя в леглото, ставам и пиша.
Телма дръпна един стол, седна и си качи краката върху Лориното бюро. По отношение на спалното бельо вкусът и беше станал още по-ексцентричен, отколкото в детските години: беше облечена с провиснала копринена пижама с абстрактен десен на квадрати и кръгове в червено, зелено, синьо и жълто.
— Радвам се, че още носиш чехли със заешка муцунка — каза Лора. — Това показва известно постоянство в характера.
— Такава съм си. Желязна. Няма моя номер чехли със заешка муцунка, затова си купувам чифт големи пухкави чехли и чифт детски, вземам очичките и ушичките от малките и ги пришивам на големите. Какво пишеш?
— Жлъчна книга.
— Звучи точно като развлекателно четиво за плажа.
Лора въздъхна и се отпусна в креслото с пружинираща облегалка:
— Пиша роман за смъртта, за несправедливостта на смъртта. Това е безнадеждна работа, защото се мъча да обясня необяснимото. Опитвам се да обясня смъртта на моя въображаем читател, защото тогава може би ще успея и аз самата да я разбера. Книгата разказва защо трябва да се борим и да вървим напред въпреки съзнанието, че сме смъртни, защо трябва да устоим и да оцелеем. Книгата е мрачна, тежка, подтискаща, тъжна, горчива, печална, дълбоко разстройваща.
— Търси ли се такова нещо?
Лора се засмя:
— Може би изобщо не. Но щом като замисълът завладее писателя… то и е като вътрешен огън, който отначало стопля и отпуска, но после те изяжда жив, изгаря отвътре. Не можеш просто да се отдалечиш от огъня — той продължава да гори. Единственият начин да го угасиш е да напишеш проклетата книга. Във всеки случай като съвсем затъна в тази книга, за разнообразие пиша една приятна детска книжка изцяло за сър Томи Тоуд.
— Ти си луда, Шейн.
— А кой носи чехли със заешка муцунка?
Поговориха за разни неща с лекотата на дванадесетгодишното си приятелство. Може би поради самотността, която усещаше по-остро сега, отколкото в дните веднага след смъртта на Дани или пък поради страха от неизвестността или някаква друга причина, Лора заговори за своя пазител. Телма беше единственият човек на света, който би повярвал на този разказ. Всъщност Телма остана поразена, свали краката си от бюрото, наведе се напред на стола и нито веднъж не изрази недоверие, докато слушаше историята от деня, когато беше застрелян наркоманът, до изчезването на пазителя от планинското шосе.
След като Лора угаси този вътрешен огън, Телма попита:
— Защо не ми разказа всичко това за… за твоя пазител преди години? Още в Макилрой?
— Не зная. Струваше ми се, вълшебно. Нещо, което трябва да запазя за себе си, защото, ако го споделя, магията ще се развали и никога няма да го видя отново. После като ме остави да се справя сама с Глиста, мисля, че престанах да вярвам в него. Никога не съм разказвала за него на Дани, защото когато срещнах Дани, пазителят вече ми се струваше измислен като Дядо Мраз. След това изведнъж… той се появи пак на шосето.
— Онази вечер в планината той ти е казал, че ще се върне след няколко дни и ще ти обясни всичко…
— Не съм го виждала оттогава. Чакам от седем месеца и си мисля, че когато някой внезапно се материализира, той би могъл да бъде моят пазител, но също толкова вероятно е да бъде един друг Кокошка с автомат. Историята беше наелектрилизирала Телма до такава степен, че тя се въртеше на стола, сякаш през нея преминаваше ток. Накрая стана и закрачи насам-натам.