— Горе-долу — съгласи се Лора. — Имаше един много лош период. Непрекъснато плачеше, беше емоционално нестабилен. После му мина. Децата на тази възраст са гъвкави, лесно се приспособяват и приемат нещата. Но така както изглежда добре… страхувам се, че стана по-мрачен, преди не беше такъв и това няма да премине.
— Няма — потвърди Телма. — То е като сянка над сърцето. Но ще живее, ще си намери щастието и от време на време изобщо няма да усеща сянката.
Докато Телма гледаше как Крис мами катеричките, Лора изучаваше профила на приятелката си.
— Още тъгуваш за Рут, нали?
— Всеки божи ден през тези двайсет години. Ти не тъгуваш ли за баща си?
— Разбира се — отговори Лора. — но като си мисля за него, струва ми се, че не чувствувам онова, което ти чувстваш, защото ние очакваме родителите да умрат преди децата и даже когато умрат много млади, можем ха го приемем със съзнанието, че рано или късно това е неизбежно. Различно е обаче, когато умира съпруга, съпруг, дете… или сестра. Не очакваме да видим смъртта им на по-млада възраст. Това се възприема по-трудно. Особено, предполагам, ако е близначка.
— Всеки път, когато чуя добра новина — за кариерата искам да кажа — първото нещо, за което се сещам е колко би се радвала Рути. Ами ти, Шейн? Свикваш ли?
— Нощем плача.
— Засега това е здравословно. Няма да е толкова здравословно след една година.
— Лежа нощем будна и се вслушвам в ударите на сърцето — самотен звук. Благодаря на Бога за Крис. Той осмисля живота ми. И ти също. Имам теб и Крис и сме нещо като семейство, как мислиш?
— Не нещо като… Ние сме семейство. Ти и аз сме сестри.
Лора се усмихна, протегна ръка и разроши и без това чорлавата коса на Телма.
— Но — продължи Телма, — това, че сме сестри не означава, че можеш да носиш моите дрехи.
4.
В коридорите и през отворените врати на кабинетите и лабораториите на института Стефан виждаше как колегите му работят и никой не проявява особен интерес към него. Качи се с асансьора до третия етаж и точно пред своя кабинет се сблъска с доктор Владислав Януская, отдавнашно протеже на доктор Владимир Пенловски и втори по старшинство в изследванията върху машината на времето, които първоначално се наричаха проект „Сърп“, но преди няколко месеца бяха получили сполучливото кодово наименование „Пътят на светкавицата“.
Януская беше четиридесетгодишен, с десет години по-млад от своя наставник, но изглеждаше по-възрастен от жизнения, енергичен Пенловски. Нисък, дебел, плешив, с петна по лицето, с две лъскави златни коронки на предните зъби, с дебели очила, от които очите му приличаха на изрисувани яйца, Януская би могъл да представлява комична фигура. Но нечестивата му вяра в държавата и ревностната му работа за делото на тоталитаризма бяха достатъчни да засенчат комичното у него. Всъщност той бе сред най-опасните хора, които работеха върху Пътя на светкавицата.
— Стефане, драги Стефане — каза Януская. — Исках да ти кажа колко сме ти благодарни за своевременното предложение от октомври миналата година да се осигури електрозахранването на вратата от отделен генератор. Твоята далновидност спаси проекта. Ако продължавахме да използваме общинската мрежа… досега вратата щеше да е засякла най-малко пет-шест пъти и щяхме безнадеждно да изостанем от поставените срокове.
Стефан се бе завърнал в института в очакване на арест и сега го объркваше това, че измяната му още не е разкрита и стреснато слушаше как го хвали този гнусен тип. Беше предложил да се премине на самостоятелно електрозахранване не защото искаше зловещият им проект да успее, а за да се появява в живота на Лора без да му пречат спиранията на тока в градската мрежа.
— През октомври не ми минаваше през ума, че ще изпаднем в такова положение, че да не можем да разчитаме на комуналните услуги — каза Януская и тъжно поклати глава. — Не допусках, че така ще се наруши общественият ред. Като си помисли човек какво трябва да понесе народът, за да възтържествува социалистическата държава на неговите мечти…
— Тежки времена — каза Стефан като имаше предвид нещо съвсем различно от думите на Януская.
— Но ние ще победим — заяви Януская решително. Уголемените му очи се изпълниха с познатата на Стефан лудост: — Чрез Пътя на светкавицата ние ще победим. Потупа Стефан по рамото и продължи по коридора. Стефан изчака учения да стигне почти до асансьорите и се обади:
— О, доктор Януская!
— Да? — обърна се тлъстият белезникав червей…
— Да сте виждали днес Кокошка?
— Днес? Не, още не.
— Той е тук, нали?
— Да, предполагам. Той винаги си тръгва от работа почти последен. Изпълнителен човек. Ако имахме повече хора като Кокошка, нямаше да се съмняваме в крайната победа. Искаш да говориш с него? Да го пратя ли при тебе, ако го видя?