Ридли Пиърсън
Светкавично бягство
На Марсел
Специални благодарности на Лорел Шейпър Уолтърс, Дейвид Уолтърс и Марсел за няколкократното изчитане на ръкописа; на Пол Кени за това, че винаги бе готов да помогне; на Ед Стаклър за търпението и безбройните редакции; на Леели Уелс, редактора ми от „Хиперион“; на Ал Зукерман, приятел, редактор и агент; на Ейми Бърковър от „Райтърс Хаус“; на Матю Шнайдер; Сюзън Стайгър; на Карин Маак, Боб Милър, Елън Арчър, Джейн Коминс и Кейти Уейнрайт от „Хиперион“. Благодаря също така на Нанси Литцингер и Луиз Марш за ежедневната им помощ.
За оказаната помощ по отношение на детайлите благодаря на Анди Хамилтън, адвокат; на Ерик Робъртсън, шериф в щата Вашингтон, и на останалите, предпочели да останат анонимни.
Пролог
Четирийсет и първият ден беше последният им заедно.
Роланд Ларсън стърчеше в кабината на обществения телефон на отбивката за камиони, на ръба на лудостта от денонощното бдение за сигурността й и забраната за всяка близост с нея. Възнамеряваше да й се обади. Тайничко й бе подхвърлил своя мобилен телефон и сега набираше собствения си номер; притаила дъх, тя му отвърна, шепнейки заради неудобното място, което обитаваше — кабината в задната част на автобуса, паркиран трийсетина метра по-надолу.
— Не издържам повече — каза тя.
Той усети, че се възбужда от пресипналия й глас. Четирийсет и един дни под възможно най-голямо напрежение, а това бе първото оплакване, което бе чул от нея.
— Нас или положението? — попита той.
Хоуп Стивънс бе премествана по три различни повода: първо в една дървена хижа в дивата пустош на Мичиган — място, където Ларсън можеше да си представи как се оттегля някой ден за спокоен живот, напълно различен от настоящия; после в почти изоставена база на военновъздушните сили в Монтана, чиято изолираност от света му напомняше затвор за особено опасни престъпници — място, което твърде добре познаваше; и най-сетне в дизелов автобус, конфискуван от някаква забравена рок група, чийто интериор се отличаваше с декоративно неоново осветление и отразяващи се в огледалния таван маси. В изрисувания от три страни с виолетови изгреви автобус удобно можеха да спят шест души, а през деня се превръщаше в нещо подобно на кафене. Тримата заместник-шерифи, включително и Ларсън, двамата шофьори и свидетелят пътуваха заедно — рядък пример в дългата история на американската Шерифска служба, когато за защита на свидетели се прилагаше стратегията „подвижна мишена“. Последният подобен случай бе спален вагон в средата на седемдесетте.
По ирония на съдбата, колкото повече покушения бяха правени срещу Хоуп Стивънс, толкова по-голяма важност придобиваше тя в очите на правителството. Причината да я пазят не бе изключителната й осведоменост в областта на компютрите, нито нейната красота или острият й език (когато си дадеше труда да говори); причината се криеше в определения брой клетки и вещества в черепа й и информацията, съхранена там. Сега тя живееше като треперещо от страх куче, свило се под верандата и стиснало кокала на истината в челюстите си.
Проблемът на Роланд Ларсън бе, че колкото по-дълго я охраняваше, толкова повече се обвързваше с нея, обвързваше се неистово — положение, непростимо и невъобразимо в очите на висшестоящите, което, ако бъдеше установено, щеше да доведе до преместването му в някое затънтено място, като Северна Дакота или Бъфало. Но редките моменти насаме с нея бяха надделели над всякакво благоразумие.
Само седемнайсет дни след поемането й под защита хижата в Мичиган бе подпалена; в последвалата борба с огъня — балет на сенки сред оранжевите отблясъци на пламъците, бяха ранени двама заместник-шерифи.
Когато в базата на военновъздушните сили в Монтана думите „неизвестни лица“ бяха прихванати от някакъв чиновник в Агенцията за национална сигурност, шерифите бяха инструктирани отново да преместят Хоуп. Ларсън не беше привърженик на бягството, но бе наясно, че заповедите трябва да се изпълняват, и го направи.
Като бивш технически консултант в широкомащабно разследване на случаи с фалшифициране на осигуровки Хоуп бе свързала поредица от средства за заплащане на клинични пътеки с милиони долари от злоупотреба с такси по тях. Имената, които накрая бе предоставила на правосъдието — Дони и Поп Ромеро, а по подразбиране и младият потомък на престъпната фамилия — Рикардо Ромеро, бяха добре известни на федералното звено за борба с организираната престъпност. Семейство Ромеро, прочуто с изобретателността си в административните престъпления в огромен мащаб, също можеше да играе грубо, когато се наложеше. Палежът и престрелката при езерото бяха именно такъв случай. Хоуп бе ценна за правосъдието не само защото бе установила осигурителната измама — схема за точене на пари от „Медикеър“ дълго след като пациентът е починал; по-важното бе, че бе хванала и изпратена от и до семейство Ромеро поредица електронни писма, оказали се договори с наемни убийци. Пет от изпълнителните лица на предизвикалия разследването здравен консорциум бяха споменати в кореспонденцията като доносници, чиито действия застрашават Ромеро. По-късно те бяха открити брутално убити чрез т.нар. сръбско прочистване — клизма с белина, която прогаря вътрешностите на жертвата в продължение на часове, докато близките са вързани и заставени да гледат дългата й агония.