Измъкна колана си и извади носната кърпа от задния си джоб. Хвана кръста й отзад, повдигна я леко и я свали от клона. Тя потръпна и се отпусна в ръцете му. Той я положи на земята по гръб.
Разкъса блузата й и попи кръвта, стекла се от раната до ребрата й. Притисна кърпата там и използва колана да я фиксира и пристегне.
— Добре ли си? — попита той; само няколко сантиметра разделяха лицата им.
Очите й отново се раздвижиха некоординирано. Поради шока едва ли го чуваше.
— Той щеше да ме остави — каза тя дрезгаво. Думите излязоха от устата й заедно с малко кръв и Ларсън неволно се отдръпна.
Когото и да имаше предвид, той нямаше да го направи, помисли Ларсън. Никой мъж не би оставил тази жена.
— Има едно момиче. Малко момиченце — каза той, разбирайки, че шансовете му се доближават до нулата, но все още вкопчен в надеждата. Може би щеше да изпрати някаква информация на Ротем или Хемптън, преди да го заловят. — Тя ми е дъщеря — каза той със свито гърло.
Устата й се раздвижи, но не излязоха думи.
Той я прихвана отдолу и я понесе на ръце, изненадан колко е дребна и лека. Проправи си път през гъсталака и внимателно изкачи склона, когато гората отстъпи на прясно окосено игрище.
В тишината му се струваше, че тя натежава. Ларсън усети как краката и гърбът му да се схващат.
— Момче — каза тя толкова тихо, че той реши, че си е въобразил.
Ларсън спря.
— Държат едно момче — каза тя.
Той продължи да се катери, стигна билото и тръгна през игрището. Никой не се приближи. Никой не дойде да го задържи.
— Малко момче — каза той, като се сети какво бе писал Марковиц на Хоуп.
Клепачите й се затвориха и отвориха — нейният начин да кимне.
— Къде?
— Ще те убият.
— Вероятно — каза той.
Тя поклати глава и замълча.
— Къде?
Тя успя да посочи къща със среден размер на границата на игрището за голф, една от тези, които бе видял по-рано. Явно неин дом. От другата страна на къщата трябваше да има път. Кола в гаража. Възможност за нея да излезе.
Тя затвори очи и още повече натежа. Беше загубила съзнание.
Вървеше през валмата мъгла, която се стелеше по земята, появила се преди минути. Стелеше се като пушек на комин и се кълбеше на нивото на кръста му. Въздухът бе станал студен.
Обувките и чорапите му подгизнаха, докато стигне алеята за колички, преминавайки я на път към задния двор. Видя две люлки, гребло-играчка и ръчна количка, натоварена с листа.
Тя дойде на себе си в ръцете му, възкръснала от мъртвите.
— Остави ме… — проговори тя. — На верандата… икономката.
Отнесе я до веранда, която бе осветена.
— Добре. Вече си тук. Сега ми кажи къде е момчето? Пристъпи към звънеца на верандата. Впери чакащ поглед в нея да му отговори, преди да позвъни.
— Бараката — каза тя. — Надолу по хълма след резиденцията.
Ларсън натисна звънеца и се обърна, щом дочу приближаващите към вратата стъпки. Трябваше да тръгва и въпреки това не можа да го направи, преди да се убеди.
— Двойната.
Клепачите на Кати изпърхаха и се затвориха.
Чу вратата да се отключва.
Хукна.
62.
Майчиното чувство на Хоуп скоро я изведе от скривалището й и я поведе към задната част на камиона за доставки. „Ако не вляза вътре — каза си тя, — няма никакъв шанс да намеря Пени“.
Мобилният телефон на Ларсън отново завибрира — код на областта 314, Сейнт Луис — и тя отново го прекъсна, за да не я издаде. Вклинена между контейнерите, не бе в състояние да проведе разговор. Ако кодът беше 206, Сиатъл, някаква възможност да са похитителите, може би щеше да се осмели да отговори.
Двамата доставчици влизаха и излизаха от камиона на интервали приблизително по две минути. Хоуп се пресегна към задната част на камиона, грабна пластмасов охладител и го понесе за двете дръжки. Сега бе изпълнена със смелост и решимост; приближи задната врата на сградата и я ритна с крак, вместо да почука. Познаваше лицата на двамата доставчици, защото ги бе наблюдавала. Зарадва се да види, че една от жените й отвори вратата.
Хоуп обясни:
— Помолиха ме да ви помогна. — Тя се усмихна изкуствено. — Аз съм от прислугата. Накъде?
— Аз съм Дона.
— Алис — отвърна автоматично Хоуп.
— Казаха ни, че сте шестима.
— Ами… аз съм първата — отвърна тя приветливо. — Другите ще дойдат.
Хронометърът в главата й започна да отчита. Докато някой разбереше, че келнерите и келнерките са седем, а не шест, тя трябваше да се е махнала.
— Ние се разполагаме в кухнята — уведомиха я.