Застави се да върви бавно. Тъй като цялата суматоха се развиваше в мазето и трапезарията на първия етаж, тя предположи, че държат Пени някъде тук. Първите две врати, покрай които мина, бяха затворени. Не се осмели да ги отвори. Третата бе леко открехната. Зърна празно секретарско място, преддверие към кабинет. Звукът от мъжки гласове надолу по коридора привлече вниманието й и я преведе покрай още две врати. Там коридорът преминаваше в просторна трофейна зала със знамена от голф турнири, окачени на корниз във формата на венец. Клубна атмосфера, кафяви кожени канапета и тумбести кресла, дъски за шахмат и табла. Телевизорът оставаше скрит зад една броня.
Хоуп мина към срещуположния коридор, където попадна на люлееща се врата. Надникна оттатък и видя тясно стълбище.
Блъсна вратата и се изкачи на втория етаж, ясно съзнавайки, че минава всички граници. Надяваше се едно просто оправдание от рода на това, че се е загубила, да я спаси. Спря на площадката и дочу движението на асансьора. Надникна в коридора на втория етаж и видя, че разстоянията, които разделяха вратите, е по-голямо, отколкото на партера. Може би спални, зали за билярд или игра на карти. Стълбата продължаваше нагоре от лявата й страна. Разбираше, че се е озовала на опасна територия.
Подносът в ръцете й ставаше все по-тежък.
В коридора дочу интеркомът да изплюва: „Панталони цвят каки, кафяв пуловер“.
Не бе нужно да поглежда надолу, за да разбере, че отговаря на описанието.
Постави подноса долу, натика го в ъгъла и бързо се качи до третия етаж.
Отдолу се разнесе мъжки глас:
— Ей, намерих поднос. Чаши. Кани. Пресен лед.
Ако му бяха отвърнали нещо, то Хоуп не го чу. Мина през вратата и излезе в коридора на третия етаж, където незабавно я удари миризмата на болнично отделение. Запита се дали „Меридън Манър“ не е старчески дом за пенсионирани мафиоти.
Стрелна се покрай медицинска апаратура, убедена, че преследвачът й ще влезе през вратата зад нея всеки момент.
Миризмата на стари хора се засили, като в къщата на баба й през зимата, когато прозорците са плътно затворени.
През открехнатата врата успя да зърне луксозен апартамент и темето на плешива глава — мъж, облечен в болнична пижама.
Не им помагаха да живеят. Помагаха им да умрат, помисли си тя.
Пени можеше да е във всеки един от тези апартаменти, заложник пред цветен телевизор, с обслужване по стаите, със сладоледени сънди и печени сандвичи със сирене. Колко е лесно да държиш тук малко дете, доволно и без да се оплаква.
Кипеше от възмущение и жадуваше свободата на дъщеря си; върна се по стъпките си и опита всяка врата без изключение. Всичките бяха заключени. Слотове за карти за достъп като в хотел. „Меридън Мариот“. Отвори първата незаключена врата, макар и предпазливо.
Склад, където държаха спално бельо, две изправени прахосмукачки и две кофи за миене на колелца с множество различни бърсалки в тях.
С ъгълчето на окото си долови, че вратата към стълбището се отваря. В резултат тя се шмугна вътре и затвори вратата. Намести се в ъгъла и клекна зад две прахосмукачки. Прилепи се надолу.
Приглушен мъжки глас. Пазач с радиостанция, който проверяваше всяка стая.
Тъжното поскърцване на покрития с паркет под на коридора предшестваше щракането на бравите. Хоуп се сви още повече, навела глава колкото й бе възможно.
Вратата се отвори, стаята се обля в светлина. Долавяше дишането му. Светлината отслабна, когато вратата започна да се притваря.
Мобилният телефон завибрира в джоба й. Сложи ръка върху него, като се опитваше да натисне бутоните през плата на панталоните си. Вибрациите продължиха.
Стаята се освети, когато вратата се отвори широко.
— Излизай оттам — нареди несигурен мъжки глас. Чу как ритна празна кофа по пътя си. Още един трясък, съвсем близо до нея.
— Не… мърдай — заповяда гласът.
Бавно вдигна поглед точно когато телефонът престана да жужи.
С наведена глава, бързо успя да набере три цифри на панела и натисна: ИЗПРАЩАНЕ.
Той беше почти дете: на двайсет двайсет и две. Мургава кожа. Държеше пистолет, прицелен в главата й, малкият кръгъл черен отвор на дулото се взираше в нея като немигащо око.
66.
След като наблюдава бараката в продължение на двайсет минути, Паоло забеляза нещо в пръстта от другата страна на постройката. Едва когато се приближи, разбра, че е един от екипа — Тоди, така му викаха. Беше в безсъзнание.