Скот Ротем, на четирийсет и една-две, по-скоро четирийсет и пет, беше човек със смешни изпъкнали очи, за които някой комик би дал мило и драго, стига да можеха да изразяват каквото и да било. Ивицата липсваща коса просто плачеше за козметичен препарат. Ротем си беше съвсем наред — стига да си падате по бюрократи, имунизирани от чувство за хумор, с врязана в бръчките между, очите злоба и мирис на крака, който го следваше навсякъде. Той не само ставаше сутрин със задника нагоре, но и охотно си лягаше по същия начин. Не просто консерватор, а направо стълб, при това бутан от булдозер. Ларсън го харесваше, макар да не знаеше точно защо. Може би съвършенството на непреклонния му характер, фактът, че никога не отстъпва дори на сантиметри, поведението му на „копелдак“ от пръв поглед го правеха истински задник, но и човек, когото Ларсън с основание би могъл да уважава. Бе принципен, макар и по някакъв особено опасен начин, което бе поразително.
— Дължиш ми половин представление на „Много шум за нищо“. Твоите хора ме отмъкнаха през антракта.
— Ела тук.
Ларсън го последва. Когато бе възможно, той се опитваше да печели преднина пред Ротем, вземаше я в началото и се бореше да я задържи, защото типът си имаше начин да му влиза под кожата, да го кара да върши неща, които не иска. Случвало се бе дори да се съгласи, преди още да е наясно с фактите, макар че единствения път в живота му, когато трябваше незабавно да действа, той не го направи.
Веднага щом се озова в страничния коридор, украсен със снимки, вероятно семейни, той подуши кръвта. След като си се сблъсквал един-два пъти с подобно нещо, носът долавя мириса й от разстояние, а на Ларсън това му се бе случвало доста по-често и се бе впило в обонянието му като кърлеж. Всяка крачка по коридора бе стъпка по алеята на спомените, само дето снимките в неговите спомени бяха все на жертви.
Тишината в къщата му се стори обезпокоителна. Искаше му се Ротем да каже нещо. Хвана се, че си тананика, и му се прииска да може да изкара някоя мелодия до края.
Миризмата ставаше все по-наситена. Внезапно завоня така, сякаш някой бе отворил отдавна забравена кофа с боклук. Смрадта го удари като амоняк в момента на отвиване на капачката. Блъсна го в очите и дълбоко в синусите, където, знаеше, щеше да се настани и да се задържи часове наред, а може би дни. Разнасяше се от кървавия труп, проснат по лице в банята; тялото бе толкова подпухнало и деформирано, че китките бяха бухнали над маншетите на ризата и бяха скъсали копчетата. Беше стояло две или три седмици. Разложението бе толкова напреднало, че кожата на тила се бе цепнала от яката на ризата нагоре.
— Не е Леополд Марковиц — уведоми го Ротем.
— Не е чичо Лео? — запита Ларсън. — Значи е…
— Някой си Емерсън Брайтън Доил. Името не е от значение. Студент последна година. Личен помощник на Марковиц. Против правилника на университета да не се наемат никакви нещатни сътрудници, което е разпространена практика, особено за пенсионирани професори като Марковиц. Давал е консултации в „Принстън“. Консултирал е наляво и надясно. Сега събираме сведенията.
— Консултирал или консултира? — Ларсън се опита да изясни времето.
— Бързо схващаш.
— Искаше лично да видя Емерсън Брайтън Доил. Това не го схващам.
— Снимка нямаше да свърши работа — каза Ротем.
— Ароматерапия?
— Заобиколи оттук.
Докато Ларсън прекрачваше избледнелия като пън крак, обут в бежово, Ротем продължи:
— В момента, в който дори го помръднат, нещо ще бъде съсипано, а може и всичко, ще се разплуе като прегоряло говеждо. Искам да видиш това. Не че бих го пожелал някому — каза той, докато проявяваше рядък за него порив на човещина.
— Тогава защо? — запита Ларсън, малко преждевременно, както се оказа.
Защото Ротем вече бе посочил главата, наподобяваща повече ужасяваща надуваема плажна топка. Ларсън направи крачка назад, доближавайки гръб към стената между умивалника и тоалетната чиния. Студенината й проникна през сакото и ризата му, през кожата му и го прониза като свредло на зъболекарска бормашина. Ротем беше прав: ако преместеха тялото, то вероятно щеше да се разпадне. Отначало червената ивица му заприлича на още една от гънките под брадичката — Ларсън преброи десетина въпреки отока. Но онази под дясното ухо на човека бе нещо повече от разцепване. Беше прекалено прецизна, завита като усмивка, започваща от ухото. Доста неестествено.
— Бени, шофьорът на автобуса — каза Ларсън накрая. Всемогъщи Боже! Ромеро? Хоуп отново изникна в мислите му. Хоуп и дългата й история, свързана с Ромеро.
— Не можем да сме сигурни — отвърна Ротем, но явно не бе напълно убеден в думите си.