Рязко отвори вратата на шофьора, като не забеляза жената отзад, преди да се включи осветлението на купето. Имаше нужда от медицинска помощ. Той самият би могъл да я закара — беше истинско удоволствие да покараш навигатор.
Разпозна мъжа зад волана — Рикардо Ромеро. Беше си научил урока.
— Съжалявам — каза Ла Моя. — Пътят е затворен.
72.
Ларсън не изгаряше от желание да се втурне в престрелка, но го прие като необходимо зло, докато пухтеше нагоре по хълма с видимо накуцване.
Стигна до стълпотворение от хаотично паркирани черни коли, които се надпреварваха за стартова позиция. Една от колите даде назад по тревата и се изстреля сред ветрила от кал от двете страни. Последва я друга. И двете минаха на сантиметри от Ларсън, като едва не го прегазиха, но никой не му обърна внимание. Вероятно никой не го забеляза. Вероятно не беше там.
Може би беше умрял под бараката и сега живееше в някакво последно измерение, което не съществува никъде, освен в главата му.
Ротем бе режисирал забележителен спектакъл. Когато го слушаше, човек оставаше с впечатлението, че стотина агенти провеждат акция, макар Ларсън да знаеше, че вероятно са много по-малко. Тъй като нямаше организирана съпротива, на изстрелите се отвръщаше спорадично, като голяма част от охраната на резиденцията очевидно вече беше изчезнала без предупреждение.
Сред този адски тътен Ларсън директно се насочи към входната врата на резиденцията. Щом се озова вътре, обърна гръб на това, което изглеждаше като малка война, и се озова в пищен, великолепен свят. Ромеро не се бяха скъпили за уединението си в имението.
В антрето зърна отражението си в инкрустирано със злато огледало, по-голямо от човешки ръст. Удиви се на ходещия ужас в него и се извърна. Не можа да се познае. С разкъсани ръкави и крачоли, окървавен, като дори черната канадка, в която бе облечен, бе потъмняла още повече, Ларсън стигна до централното стълбище и се заизкачва нагоре, като трудно вдигаше непослушните си крака; отказваха да помръднат въпреки отчаянието, което го тласкаше.
Отправи се към третия етаж с пистолет в ръка.
Прекъсването на електричеството без съмнение бе дело на Ротем. Вече в близост до резиденцията се усети ударната вълна от експлозията на паралитична граната, която разтърси прозорците. Предназначението на гранатите бе да създават налягане с цел спукване на синусите и тъпанчетата в затворено помещение; използването им на открито обаче бе неефективно, но впечатляващо от гледна точка на пиротехниката и намирисваше на Хемптън и Стъбълфийлд и методите на собствения му отряд за зашеметяване на беглеца, преди да бъде нанесен последният удар.
Пронизваща бяла светлина проникна през прозорците и освети коридорите на горния етаж. Изкачваше се нагоре под показното великолепие на дузината портрети на старци с издадени челюсти, с горди назидателни изражения и стикове за голф в ръка.
В далечината се долавяше воят на приближаващи се сирени. Подкрепление. Глупава тактика, що се отнася до Хоуп. Сирените щяха да подплашат тъмничарите й и щяха значително да съкратят живота й. Ако вече не беше мъртва.
73.
Мъжът я държеше отзад през шията с една ръка и залиташе ту към прозорците, ту към вратата, напред-назад, като пиян танцьор.
Звукът отвън напомняше десанта в Нормандия.
Той заваляше думите, но говореше високо просто за да чуе собствения си глас.
— Толкова време да искам да умреш заради това, което знаеш… — Измина около минута, преди да завърши мисълта си: — … и ето те тук, но по-ценна за мен жива.
Тя имаше достатъчно ум в главата да не се опитва да говори, защото всеки път, когато отвореше уста, той притискаше по-силно гърлото й почти до безсъзнание. През няколкото кратки минути под обсада Хоуп започна да разбира, че няма да умре като победена жертва. Макар и победена, сега тя играеше, не оказваше съпротива, докато търсеше благоприятна възможност. Обучението й като защитен свидетел се настани обратно в съзнанието й. Лакти. Пети. Слабините на противника. Гръкляна. Бяха й казвали, че приложението на натиск, по-голям от четири килограма, във възходяща посока е достатъчен да откъсне човешко ухо. Ангажирано с подобни мисли, съзнанието й се намираше в състояние на напрегнато очакване, в което времето, звуците и жестовете сякаш се сливаха, а самоувереността й растеше. Беше стигнала дотук съвсем сама.
„Не трябваше да ме оставяш жива, помисли си тя.“
Нейният миг настъпи по-рано, отколкото бе очаквала. Прие го като дар и не възнамеряваше да го изпусне. Дойде като двоен удар. Първо, ослепителен блясък, много по-жив, по-истински от предишните. Огнено кълбо, толкова ярко, че обля стаята в синкави отблясъци. Почти незабавно последва мощна звукова вълна, която проникна дълбоко в костите й, раздроби два прозореца и напука трети. Посипа се стъкло, сякаш някой келнер бе изпуснал поднос. Хоуп се люшна напред, използва задника си като лост и рязко се изправи, като засегна челюстта на мъжа със задната част на главата си. Извъртя се наляво, освободи се от лакътя, който притискаше гърлото й, изтръгна се от менгемето на хватката му и се втурна към първия от счупените прозорци, спирайки само колкото да почисти назъбеното стъкло. Прелетя през прозореца като атлет три етажа надолу; падаше, разперила ръце, когато видя двата контейнера малко вляво. Разбра, че преценката й е погрешна, че не е избрала верния прозорец. Нямаше значение, беше се освободила от него, падаше свободно и махаше с ръце като тийнейджър, който скача от скала в езерото отдолу. Нейното езеро бе асфалтът, а приземяването — трагично.