— Съобщиха ми, че тази сутрин няколко от нашите са пресели сътрудниците на Марковиц. Били са доста несловоохотливи. Твърдят, че той пътувал толкова често, че било невъзможно да му хванат дирята и че никой не знае да е изчезнал.
— Човек на неговата възраст и да пътува толкова много?
Хемптън, който още нямаше четирийсет, свързваше всичко с възрастта. Ларсън отдавна бе решил, че това е някаква негова фобия. Страхуваше се да остарее и считаше всеки над петдесетте за отдавна презрял. Толкова се бе съсредоточил върху възрастта, че не можа да схване намека. Затова опита отново.
— Марковиц извършваше или извършва — все още не знаем кое от двете, — значителна по обем консултантска работа, освен това изнася лекции. Трябва доста да е печелил.
— И никой не знае програмата му? Ларсън пусна въдицата:
— Нашите хора не са научили нищо от разпитите. Искаше да наблегне на обстоятелството, че Отделът за задържане на издирвани, а не ФБР, е провел разговорите. Това трябваше да бие тревога за Хемптън.
— Последно къде е бил? — Хамптън отново не го разбра.
— Малко е хлъзгаво. Тук помощникът му можеше да помогне. За нас остава да попълваме празнините, а непосредствената му програма е една от тях. Имаме потвърждение за Пало Алто, Райли-Дърам и нашия Вашингтонски университет. Информацията от летищата говори, че редовно е пътувал между тези три места и обратно до „Принстън“ през изминалите няколко месеца. Вие със Стъби започвате оттук. Ще проведете разговори по телефона с трите университета. Ако е необходимо, ще отидете намясто.
— Този тип като беглец ли се води? От какво е избягал, от старческия дом ли?
Топло, помисли си Ларсън.
— Ще имаме нужда от пълните му финансови извлечения, от медицинската документация, както и от психиатрична експертиза. — Тонът на Хемптън прозвуча почти като оплакване. — Би ли могъл такъв старец да има любовна връзка?
Ларсън обмисли внимателно следващите си думи. Искаше Хемптън сам да свърже фактите, че по случая не работи никоя друга специална служба, а Леополд Марковиц е изложил на риск списъка на защитените свидетели. Поне това дължеше на момчетата си. Опита друг заобиколен начин. Добре.
— Раната на помощника му е почти идентична с тази на Бени.
Мълчанието от другата страна на слушалката бе красноречиво.
— Не спомена ли, че нашите хора извършват разпитите? — Бинго! — Както и да е, защо ние разследваме това? — запита Хемптън. — Къде е мястото на федералните в това?
Ларсън кимна от своята страна на линията.
— Те не участват в това, което би трябвало доста да ти говори. А също и предположението, че зад изчезването могат да стоят Ромеро, и то точно по времето, когато Дони се явява за разглеждане на излизане в изпитателен срок.
— Защо, мамка му, на Ромеро би им пукало за някакъв дърт компютърен маниак? — попита Хемптън. — Какво не ми казваш, Роло?
— Почваш да стопляш.
— Не ти позволяват да си отваряш устата.
Заля го вълна на облекчение. Помисли, че вероятно по същия начин „хора, близки до разследването“ позволяват информацията да изтече в медиите. Не е нужно да изречеш нещо, за да го съобщиш. Можеш да оставиш нещата да говорят сами.
— Кого още е консултирал този умник освен трите университета? Дали не надушвам федералното правителство?
— Нюхът ти е страхотен, Хемп.
— Ромеро — каза Хемптън. — Звеното за организирана престъпност?
— Студено. Мисли за Бени.
— Правосъдието?
— Горещо, та чак пари.
— Програмата за защита на свидетели? — Въпросителна интонация. Хемптън бе превърнал въпроса в твърдение. — Задръж! Той не беше ли въвлечен в реорганизацията на основния списък?
Направо поезия. Ларсън бе наясно, че сега Хемптън ще успее да нареди пъзела. Не издирваха някакъв старец, който не се явява на лекциите си в колежа, а — ако Хемптън успееше да направи и следващата крачка — човека зад списъка Лаена, отговорен за живота на повече от две хиляди защитени свидетели и пет хиляди техни близки. От това произтичаше високото ниво на личния риск, различен от този в ежедневната им работа да преследват избягали затворници и издирвани от закона.