— Основната ни цел е Марковиц. Счита се, че ще има нужда от достъп до суперкомпютър. Искат да говорим с хората, занимаващи се с компютри по тези места, с надеждата да го прихванем.
— Суперкомпютри? Хващаш ли се на това? — попита Хемптън.
— Има някакъв смисъл.
— Пари, жени и работа — каза Хемптън. — Така се открива един мъж.
— В това спор няма.
— Защо му е притрябвал компютър?
— Това не подлежи на обсъждане, както и подробностите по въпроса.
— Ромеро?
— Топло!
Хемптън щеше да сглоби мозайката. Просто му бяха нужни ден-два.
— Скротъм получава нареждания от Програмата? Какво значи това? Откога?
— Ако този самолет изобщо някога излети, трябва да кацна преди обяд.
Но една нова идея се бе оформила в главата му. Той нямаше да се качи на следващия полет.
— Искаш да те взема ли?
— Няма да е зле. Колата ми е в центъра. Но ще ти се обадя, като тръгна. Междувременно ти и Стъби започвате да действате. Ротем е подготвил списъка с контактите ви.
— Това ме озадачава, Роло — каза Хемптън, докато още осмисляше получената информация. — Дали си в Чикаго да смениш полета, или защото регионалната служба на Програмата е там? Доколко са набъркани в тази история? Не биха се разделили с нещо, нали? Нещо, което личният им Бен Франклин е създал за тях преди около пет години?
На Ларсън му се дощя да го поздрави, но каза само:
— Ще ти се обадя.
Завръщането му в Сейнт Луис щеше да почака с няколко часа.
Първо най-важното.
4.
Норт Шор в Чикаго, нанизът от квартали спални, застроени преди век, донякъде запазваше стария си дух. Улиците в тези селища се придържаха към стила на класическата архитектура. Тези райони бяха пощадени в голямата си част от повсеместното застрояване с типови жилища, което се бе разгърнало в американския Среден запад по време на разрастването на предградията през петдесетте години, непосредствено след войната.
Но на Ларсън всичко му изглеждаше еднакво — Уинетка, Гленко, беше му трудно да различи едно място от друго, тъй като разликата се състоеше основно в някое и друго голф игрище с тухлена сграда за клуба.
В неделя следобед неизтребимите обитатели бяха наизлезли да почистват листата с гребла. Носеха омачкани дрехи в цвят каки, кожени спортни обувки и ризи. Жените бяха оставени да потичат за здраве, да се попързалят на ролери и да разходят кучетата, докато по-отрасналите им деца караха скейтбордове или колела на групички.
Колите, зад които караше — „Лексус“, „Мерцедес“, „Волво“ и „Кадилак“, возеха златисти ретривъри или лабрадори, на задните си стъкла имаха стикери на футболни или хокейни клубове, а по броните — глупави лепенки, които обявяваха, че децата им са отличници.
Малката къща на Ларсън в Сейнт Луис, една от онези постройки тип ранчо от петдесетте години, лесно можеше да се побере в гаража на повечето тук домашни палати. Той отново провери адреса и спря колата.
Докато пътуваше през предградията, всичко му напомняше за семеен живот и какъв би могъл да бъде неговият собствен, ако бе приел без резерви поканата на Хоуп. Това го подтикна да се обади на Линда — единствения човек, на когото бе доверил миналото си.
Линда бе единствената жена, с която бе имал връзка през изминалите шест години. Беше вдовица на скъп за Ларсън приятел и двамата имаха кратка, но наситена с емоции авантюра преди малко повече от три години. Никой от тях не бе влязъл в леглото с очаквания, по-големи от тези за утеха и разбиране, но това им бе създало доверие един в друг за цял живот. Линда често се грижеше за Танър, кучето на Ларсън, когато той заминеше по работа. Беше й оставил съобщение от Ню Джърси и реши да продължи нататък.
Тя пресяваше обажданията си, затова му се наложи да почака за отговор. Никога не го питаше къде се намира или какво прави.
— Танър е добре — започна тя разговора.
Той й поблагодари, че е приела кучето почти без предупреждение, и тя му отвърна, че за нея това не е проблем. Живееше в наследена от съпруга й огромна къща с просторен заден двор, с която накрая щеше да се наложи да се раздели. Но все още бе рано. И двамата разбираха, че не е готова. Той каза:
— Помниш ли онзи тип, за когото ти казах, че е уведомен за новата самоличност на един приятел? — Името нямаше значение.
— Да? — Гласът й звучеше тревожно. Беше й казал, че проследяването на подобна информация може да му струва работата.