— Паркирал съм на един ъгъл разстояние от дома му.
— Е, това е нещо ново.
— Луд ли съм?
— Разбира се, че си. Полудял от любов, нали?
— Тя е в опасност.
— Съжалявам.
— Не знам дали не използвам това просто като претекст, но ей ме на тук, готов да отида докрай.
— Недовършена работа?
— Точно така.
— Ако можех да прекарам дори и пет минути с Джак… Е, това си го слушал достатъчно.
Приятелят на Ларсън бе починал, докато изнасяше лекция в малък колеж в Ню Ингланд. Не заради хонорара, а просто защото го бяха помолили. На четирийсет и три години. Доста по-рано, отколкото му се полагаше.
— Ще получа своите пет минути — каза той, макар гласът му да прозвуча не съвсем уверено. Шансовете му да разбере нещо за Хоуп тук бяха ограничени от високата стена, издигната да предотврати всякакви намерения за контакт.
— Помни, че ти си този, който търси. Имал си време да обмислиш тази втора среща и нейното значение. Тя не е имала. Не я съди по първата реакция. Дай й малко време да подреди мислите си. Никак няма да й е лесно.
— И за двама ни няма да е лесно.
— Радвам се за теб.
Почувства се истински задник затова, че бе въвлякъл Линда в тази история, натрил й бе носа с възможността, която имаше, докато за нея нямаше никакъв шанс отново да бъде с него. Той продължи:
— Когато я намеря, може би аз ще съм този, който ще й направи предложение.
— Ще осигуря на Танър добър дом — бе единственото, което каза тя.
Усети как гласът й се напряга, можеше да си я представи до кухненската маса. Познаваше навиците й. Обичаше я, като една от добрите. Щяха да си липсват взаимно.
— Ще видим — каза той.
Тя му напомни да се пази и че го обича. Докато затваряха, той осъзна колко близки бяха станали и колко щеше да му липсва.
Отново излезе на пътя; дърветата преливаха от багри, а Ларсън си мислеше какъв риск за кариерата си поема, идвайки тук, в дома на човека. Не се полагаше да знае самоличността на когото и да било от регионалните директори на Програмата, още по-малко да го посещава без предупреждение. Нямаше представа какви последствия можеха да възникнат от това.
Спря пред внушителна триетажна къща в стил „Тюдор“. Или Съндърланд, или съпругата му произхождаха от богато семейство, а може тя да имаше страхотна работа, защото нямаше как със заплатата си Съндърланд да си позволи такъв палат. Отличаваше се с четири тухлени комина, алуминиева дограма и двор, изцяло проектиран от озеленител — напомняше по-скоро на парк, застлана с плочи алея, която водеше към дървена порта с масивно чукче от ковано желязо във формата на лавров венец. Двойка величествени дъбове хвърляха сянка върху предния двор, а листата им шумоляха в краката на Ларсън. Респектиран от обстановката, той си повтори не само какво щеше да каже, но и как щеше да го направи.
Отвори му момиче, което бе на път да се превърне в девойка; бе свенливо и докато говореше, се опитваше да прикрива с ръка шините в устата си. Беше облечена в джинси с ниска талия и фланелка, която откриваше пъпа й. Ларсън се запита какво ли е да й бъдеш родител.
— Марли? Татко вкъщи ли е? — Рискува, като използва името й, но знаеше, че фамилиарността може да я отпусне.
Тя вирна глава. Любопитка.
— Мога ли да му предам кой го търси?
Точните думи. Не го покани вътре. Беше блокирала вратата с крак. Точното обучение.
— Заместник-шериф Роланд Ларсън — представи се той и й подаде визитната си картичка. — Предай му, че работя за… — Произнесе го буква по буква: — О-И-О-П.
— Разбира се. Изчакайте тук, моля.
Тя затвори вратата. Мамка му. Ларсън опита бравата и установи, че е заключена. Децата на Съндърланд бяха расли със съзнанието колко сложно е да живееш под един покрив с регионален директор на Програмата. Но пък би могло да бъде и просто синдром на предградията. Имаше само още четирима регионални директори, които познаваха Програмата толкова отблизо, но Съндърланд бе този, който бе преместил Хоуп от фермата.
Лицето на Съндърланд и измачканите му дрехи оставяха впечатлението, че напоследък не е спал. Зацапаните очила за четене висяха от шията му на тънка черна връвчица. Миришеше на пуканки — това вероятно бе миризмата на самата къща. Имаше студени сини очи, от които струеше презрение, римски нос, чиито побелели косъмчета се нуждаеха от подстригване, цепната брадичка и клепнали уши. Побелялата му коса беше подстригана като на съседите му в предградието — истинско прикритие. Дясната му ръка, скрита зад масивната врата, вероятно държеше оръжие.