Три водоравно: възел, който не може да бъде разплетен.
Петгодишното момиченце му се усмихна тайно, махайки му с връхчетата на пръстите си, така че майка му да не го забележи. Явно се надяваше да получи усмивка, но това не стана.
Паоло пренебрегна момиченцето и съсредоточи вниманието си върху кръстословицата, а от време на време и върху гледката навън — номерата на сградите, покрай които преминаваха. Търсеше определен адрес. Въпреки напрежението в мускулите, вътрешно се чувстваше спокоен. Следваше наставлението; прави каквото ти е наредено. Чувстваше безкрайна благодарност за възможността, която му бе предоставена: усещането за семейство, чувството за принадлежност. Нищо не би могло да го спре.
Паоло трябваше да благодари на Филип за обучението си. Служеше му така, както един лейтенант служи на своя капитан. Неведнъж му минаваше през ума, че заповедите трябва да пристигат директно от Рикардо — полубрата на Филип, който сега, след „пенсионирането“ на баща му, ръководеше клана Ромеро. Филип не участваше в съвета като Рикардо и бе малко вероятно да разполага с власт да нареди екзекутирането на тази жена, но това бе жената, от която зависеше измъкването на Дони, така че Паоло се подчини. Филип бе забъркан в семеен спор, в борба за власт, за запазване на семейния бизнес в здравеопазването и осигуровките, докато безполезният му полубрат бе уличен бандит, който предпочиташе да прибират дял от казината и хазарта на американците. Паоло бе готов да последва Филип и в гроба, стига да му кажеха. Рикардо бе арогантен, разглезен плужек. Ако синът копеле Филип се опитваше да получи контрол върху бизнеса на семейство Ромеро, както явно ставаше, то Паоло охотно щеше да го подкрепи. Филип много си падаше по съпругата на своя полубрат, изключително привлекателна италианка на име Катрина. Главата на Паоло се замая при мисълта за собствената му нараснала значимост, което щеше да последва в случай на успех.
Усети, че получава ерекция, и разбра, че наближава. Зърна някакъв номер встрани от витрината на магазин за деликатеси. Да. Почти бе стигнал.
„Гордиев“, написа той в малките квадратчета.
Пресегна се към бутона да сигнализира на шофьора: следваща спирка.
Паоло проучи задната страна на блока с намерението да открие друга възможност за проникване. Сега кръстословицата бе сгъната и пъхната в задния му джоб. Свали качулката, макар да разбираше, че така излага лицето си на показ, но искаше ушите му да са открити и слухът — в най-добра форма. Стисна устни и си пое въздух през носа, за да долови разнообразните миризми на задната уличка — котки, изветряла бира, човешка урина, разлагащ се боклук, автомобилно масло. Размърда пръстите на ръцете си като пеперуда, която суши крилцата си, и затвори за миг очи, потъвайки в мрак, после ги отвори отново, за да види всичко наоколо като за пръв път.
Видя. Прилежащата офис сграда имаше аварийна стълба към улицата, която стигаше до покрива. Практически бе свързана с блока, който имаше подобна аварийна стълба, но се използваше механизъм с тежест за спускането й и следователно за Паоло бе невъзможно да я достигне. Пътят бе обходен, но щеше да свърши работа.
Посред бял ден, помисли си той. Кой би очаквал да умре сутрин? Холивуд бе накарал хората да вярват, че убийствата се случват само нощем. Трябваше да им благодари за лекотата, с която можеше да изненадва жертвите си.
Катереше се решително, леката му фигура се движеше без усилие по стъпалата. Не бързаше, като отново разчиташе на обичайната нагласа у хората. Катереше се уверено, като човек по поддръжката или майстор, който оглежда покрива.
Пресече до четириетажния блок, спусна се по външната стоманена стълба и се отправи към перваза пред осемте големи прозореца. Бе проучил етажа, докато се спускаше, и прецени, че има два апартамента, всеки с по четири прозореца: кухня, дневна и вероятно две спални.
Отдалеч никой не можеше да забележи фините хирургически ръкавици. Тъй като бе с гръб към уличката, щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно някой да забележи и огледалните слънчеви очила, които си сложи. Имаха същата цел като черната ивица през очите по време на снимки — създаваха анонимност.
Лицето на Алис се бе запечатало в паметта му. Както и тялото й — поне това, което снимката разкриваше от него. Постави си за цел да се плъзне бързо покрай прозорците — неясно видение, сянка.