В малко квадратче на екрана Алис видя играещи деца и незабавно разбра, че картината е от уебкамера, работеща на живо.
— Да не са се побъркали? — викна високо тя. Изтърва купчината документи, които държеше, и хукна по коридора, по който току-що бяха приели пациента с изгарянията. Усещаше, че гори.
Тина наблюдаваше през вътрешния прозорец на кабинета. Извика, но гласът й бе заглушен от дебелото стъкло.
Случайно бе оставила компютъра си включен. След минути Алис влезе в кадър, сграбчи Пени и погледна в камерата с лице, което изразяваше такава уплаха, че Тина потръпна и се отдръпна от екрана.
7.
Паоло влезе в модерния комплекс на болницата „Св. Лука“ в Минеаполис с малката кафява чанта през рамо, взета от госпожа Бланчард — жената, която веднага му каза за болницата. Запроправя си път сред навалицата, докато се добра до служителката на рецепцията — испаноговореща жена, преполовила трийсетте, с дълги изкуствени нокти.
Вдигна чантата да я огледат, после плъзна снимката на Хоуп Стивънс по плота на отвореното гише.
— Намерих тази чанта отвън на паркинга. Вътре имаше бележка, че дават награда на този, който я намери. Тази снимка беше вътре. Жената тук ли работи? — Остави рецепционистката да погледне и рискува. — Името на личната карта е Алис… Алис Дънбар. Има също и снимка на хубаво малко момиченце.
Жената му отвърна учудена:
— Алис? Това? Трудно бих я разпознала — вдигна поглед към Паоло. — И точно сега я намерихте?
— Точно сега.
— Хммм. Отдавна не работи тук. — Огледа го с любопитство. — Къде, казвате, че сте я намерили?
— Можете ли да ми дадете адрес, на който да я изпратя? Наградата ще ми свърши работа. — Усети, че пулсът му се учестява. Обикалянето и търпението си заслужаваха. Филип му бе набил това в главата. Тръпките — като тази в апартамента — бяха редки, но си струваха чакането.
Рецепционистката затрака по клавиатурата с дългите си нокти.
— Не, няма нищо — каза тя накрая. — Опитайте при Тина, долу в администрацията на спешното. Тя и Алис бяха близки.
— Тина.
Жената посочи наляво по коридора.
— Следвайте табелите до спешното.
— Благодаря.
— Късмет с наградата. И ако я намерите, кажете й, че не е лошо да ни изпрати картичка.
Чакалнята на спешното отделение бе пълна с народ. Бъркотията предостави на Паоло минута да проучи в гръб кестенявата жена в остъклената кутийка, служеща за кабинет. Той реши, че това е Тина Хумболд, изпълнителен секретар, както бе написано на черната табела до вратата.
Друга жена, строга и официална, влезе и излезе от същия кабинет. Носеше алуминиева тавичка за документи и сковано забърза по дългия коридор; дрехите й бяха прилежно изгладени.
На два пъти някакъв чистач в зелени дрехи отвори и влезе в просторен склад, наблъскан с чаршафи, дезинфектанти и консумативи, видя Паоло. „От това — помисли си той — става идеална стая за разпити. Ще трябва само госпожа Стегнат задник да тръгне на някоя от обиколките си, а оживената чакалня да си остане такава“. Колкото повече мислеше, колкото по-дълго чакаше, толкова повече му харесваше.
Надутата с щръкналите цици и скованата походка отново влезе и излезе. Болен мексикански работник изхрачи кръв и хвърли семейството си в паника. Паоло се отправи към вратата на кабинета и почука достатъчно силно да бъде чут въпреки шума.
— Ало?
Тина го стрелна с поглед, устните й заеха формата на изкуствена усмивка и тя посочи чакалнята.
— Обслужваме всички възможно най-бързо. Вероятно го бе взела за мексиканец и това го ядоса.
Бразилец, без родители, отглеждан в оскъдица в Италия, а след това обучен в щата Вашингтон, на Паоло не му пукаше за етническата му принадлежност.
— Става дума за Алис — каза той. — Алис Дънбар. Тина се завъртя на стола. Лицето й бе приятно, но не и изключително.
— Познавате Алис? — Лицето й светна.
Паоло преценяваше какви са шансовете да я накара да излезе от кабинета и да я отведе до склада.
— Имам новини от нея — каза той. — Помоли ме да ви предам едно съобщение, но е… лично… поверително, нали разбирате. — Хвърли поглед зад себе си към навалицата и бъркотията в коридора.
— Моля, заповядайте — каза тя, изправи се и се пресегна към вратата.
Телефонът иззвъня и го спаси. Погледна го с омерзение заради неуместното прекъсване и каза:
— Може би ей там… — Вирна глава: — далеч от цялата тази… работа.
Тя кимна.
— Свикнала съм. Вече дори не я чувам.
Той пристъпи встрани с надеждата, че ще го последва, както и направи, тласкана от любопитство. Усети прилив на задоволство. Когато откриеше верния подход, както се случи и сега, той можеше да се възползва от нуждите и очакванията на жертвите.