Спря точно пред вратата на склада, на която пишеше „Вход забранен“, извърна се и я погледна.
— Казвам се Раул — каза той. — Помогнах да преместят Алис и Пени.
Тина угрижено сбърчи вежди. Той знаеше, че тази дума ще събуди интереса й.
— Да я преместят? — запита тя.
— Никога ли не ви е говорила за него? За бащата? За това, което й е сторил?
Тина поклати глава. Можеше да прочете мислите й: Значи това било.
Номерът бе да спечели достатъчно време, да изчака подходящия момент. Трябваше да станат невидими. Използва едно изпъкнало огледало под тавана, за да държи под око коридора зад себе си. Наблюдаваше и малкия остъклен кабинет, в случай че другата сестра се върне. В чакалнята се появи лекар и мексиканците наскачаха около него.
Сега!
Паоло тръгна към Тина с разперени ръце, сякаш искаше да я утеши. Когато тя реагира с неуверено вдигане на ръце, той я сграбчи за китката, отвори вратата на склада, завъртя я и я бутна вътре. С прецизно движение щракна осветлението, приложи й задушаващата хватка и остави вратата да се хлопне след него. Не се заключваше, затова той я вдигна и я повлече встрани.
Обърна я, докато ръката му стоеше на гърлото й, и я прикова към рафтовете, издигайки я повторно във въздуха.
Тина не се даваше. Вероятно бе минала през курс по самозащита или бе гледала техниката в някой филм, но се пресегна към рафта, сграбчи стоманената четка и замахна с всичка сила право в лицето на Паоло.
Той разбра намеренията й, отклони посоката на ръката й и изби четката. Вече бе разярен.
Тя вдигна коляно към слабините му, но той я блокира и пое удара с бедрото си.
Вкара юмрук в слънчевия й сплит и видя как забелва очи и се отпуска. Негово правило — да наказва, когато е нужно. Извади бръснача от скривалището му зад токата на колана.
— А сега ме чуй — каза той на бялото на очите й. — Знаеш ли какво се случва на малките момиченца, които лъжат? Господ ги наказва.
Разкъса блузата й от шията до пъпа. Направи разреза плитък — кървеше, но не застрашаваше живота й. Вероятно, понеже работеше в спешното, лесно щеше да разпознае такъв тип разрез. А може би не? Но и в двата случая бе привлякъл вниманието й изцяло. Вторият разрез, направен също толкова прецизно, преминаваше от гърда до гърда и завършваше кръстния знак, който вече се просмукваше в дрехите й.
— Ще те оставя да кървиш до смърт, ако не ми отговориш. Разбираш ли ме?
Тя кимна ужасена. Той обичаше този израз на паника в погледите им — момента, когато осъзнаваха, че са загубили всякакъв контрол.
Продължавайки да я държи, той наблюдаваше как леко посинява и започва да трепери от шока.
— Овладей се. Ще те пусна.
Тя кимна пак, макар отново да забелваше очи и той се уплаши да не припадне. Отпусна хватката и прошепна:
— Къде отиде Алис?
Тя се закашля. От очите й струяха сълзи. Завъртя глава, с което искаше да каже „не“. Вероятно в изблика си бе стигнал твърде далеч. Вероятно тя бе загубена кауза. В този случай знаеше какво трябва да направи — бързо да я довърши и да се маха оттук. Опита още веднъж.
— Къде?
— Не ми каза… — Тина се задъха. Вече започваше да усеща болката от разрезите. — Просто замина. Никога вече не я видях.
— Това не ми помага… — каза той. — Не помага и на теб…
Показа окървавеното острие на бръснача, наслаждавайки се на властта си над нея. Толкова малко, а така ефективно.
Продължи броенето:
— Пет… четири… три… две…
— Писмото! — извика тя.
Паоло притисна устата й, насочи вниманието си към вратата и се ослуша, благодарен на продължаващата в чакалнята суматоха. Направи й знак да мълчи и пусна устата й.
— Дължеше ми малко пари. Сто долара. За едни обувки, които й бях купила. Вече го бях забравила… — каза тя. — Изпрати ми ги по пощата… В брой. В писмото пишеше: „Благодаря“. Нямаше подпис. Но знаех, че е от нея.
— Губиш ми времето. — Размаха бръснача пред погледа й. — Хайде, Тина… Знаеш още.
— Беше ми интересно — отвърна тя задавено. — Заради начина, по който замина. Цялата тази паника. Дори не изчака да си вземе заплатата. Без обяснения.
— Губиш ми времето… — Провря свободната си ръка между краката й и я опипа. Мека, невероятно топла. Усети, че се възбужда.
Тя се изправи на пръсти и той дочу сподавения й вик.
— Сейнт Луис — каза тя. — Печатът… на плика. Сейнт Луис. Само това беше, но поне знаех…
Вълна на удовлетворение заля Паоло. Сейнт Луис. Ерекцията му си отиде. Нямаше време за такива глупости.