— Другата жертва има ли някаква прилика с тази? — Ларсън посочи мъртвата жена на пода.
— Всъщност не. По-възрастна, по-ниска с десетина сантиметра. Като цяло изглежда по-дребна.
Ларсън усети, че леко се отпуска. Хоуп можеше да изглежда състарена, но нямаше как да е станала по-дребна. Съндърланд бе подсказал мястото, където работеше.
— Случайно да не е от персонала на болница „Свети Лука“?
Изражението на Мандърли издаде изумлението му.
— Откъде, по дяволите, знаеш това?
— Трябва да говоря с разследващия детектив — каза Ларсън.
Мандърли се изправи и приближи лице към него.
— Стои пред теб — изрече той. — Имах един дълъг шибан ден, приятелче, а ти току-що го удължи още повече. Идваш с мен в участъка. Ако трябва, ще ти сложа белезници, за да те отведа там — каза той. Двама наежени униформени се приближиха към тях. — Ще го направя!
— Тъпото копеле е попаднало в грешната тоалетна — обясни Мандърли.
Бяха изминали почти два часа сред познатия мирис на изкипяло кафе и мъжка пот. Стаите на ченгетата не се различаваха особено, бяха еднотипни. Беше минало време, откакто Ларсън не бе влизал в истински полицейски участък, тъй като денят му обичайно минаваше в обикаляне по федерални институции. Но характерното осветление, тихото жужене на принтери и копирни машини, щракането на клавиатурите и приглушените разговори бяха почти същите.
Мандърли и Ларсън се бяха настанили в доста голяма конферентна зала, застлана със сив килим, и с овална маса за осем души в средата. Единственият прозорец вероятно разкриваше приятен изглед, но щорите бяха спуснати. Компютър и клавиатура, чиста бяла дъска, два телефона и мултимедиен проектор съставляваха по-значителната част от електрониката в помещението. Видео и телевизор, поставени върху малка масичка на колелца, бяха в центъра на вниманието на двамата мъже.
— Работата е там — каза Мандърли, — че от болничното облекло излизат добри пижами, а този склад в спешното е най-често плячкосван. Облекло, антибактериален сапун, такива боклуци. Администрацията се захваща с проблема и научава, че за смешно малко пари може да бъде монтирана безжична уебкамера, която да следи за кражби. Този ненормалник я вкарва вътре да върши каквото си е наумил, без да има представа, че го наблюдава охранителна камера.
В безмълвното движение на екрана убийството се случваше отново и отново.
— Или е извадил невероятен късмет, или предварително го е проучил и е рискувал, но винаги е с гръб към камерата. Никъде не се вижда лицето му.
— Други видеозаписи?
— Имат камери навсякъде на входа на спешното отделение, защото бедите винаги започват оттам. Но този тип е влязъл през главното крило. Разполагаме само с профила му, докато седи на един стол и зяпа жертвата, но това е всичко. Що се отнася до качеството, направо е отвратително.
В действителност образът от уебкамерата не впечатли Ларсън. Размазваше се при всяко бързо движение, а в момента, когато убиецът замахваше да пререже гърлото й, изглеждаше сякаш някой е размазал вазелин по лещата на камерата.
— Върни го — нареди Ларсън; в гласа му нямаше и нотка учтивост. Струваше му се зловещо да наблюдава повтарящия се момент на нейната смърт.
При четвъртото гледане Ларсън пое дистанционното от детектив Мандърли — това бе символична размяна на властта. Определена част от двайсет секунди изгледа повече от десет пъти. Накрая каза:
— Не мога да разчета нищо, а ти?
— Будалкаш се, нали?
— Имате ли някакво дружество или център на глухите в града?
— Училището за глухи „Метро“ — отвърна Мандърли. — Един от капитаните ни… — каза той в отговор на смаяното изражение на Ларсън — детето му ходи там. Изнасят музикални вечеринки всяка Коледа. Всъщност си е направо страхотно.
— Можем ли да доведем някого от тях тук?
На Мандърли не му трябваше много време да разбере молбата.
— Мамка му! — извика той и на загорялото му лице се разля усмивка. — Това е гениално, мамка му!
Два часа по-късно в ръката на Ларсън имаше билет за града, безмълвно изречен на видеото от жената, която всеки момент щеше да бъде убита.
Сейнт Луис.
Обратно там, откъдето беше започнал.
9.
Останал само по риза, Паоло се отпусна на колосаните бели чаршафи в мотела на летището и изгаси звука на телевизора. На екрана се виждаше запис на инструкторка по йога в розово трико, точно като това, което носеше жената в апартамент ЗД. Инструкторката се извиваше настрани, навеждаше се напред и на практика допираше носа си в пода. Но начинът, по който стегнатият й малък задник се вирваше към тавана, бе това, което караше сърцето на Паоло да играе.