Махна малката хартиена опаковка от новото бръснарско ножче и заоглежда чудотворното острие на жълтеникавата светлина на нощната лампа. Части от лицето му се отразяваха в стоманата на мъничкото острие — едното око, зъбите, другото око. Беше отслабнал през последните месеци, лицето му се бе опънало неестествено над острите скули, също като лицето на мумия. Тъмните очи бяха хлътнали дълбоко навътре в очните кухини, а наситеният им кафяв цвят можеше да бъде доловен само ако насочеше глава към светлината. Въпреки изражението на мъченик, никога досега не се бе чувствал в такава форма, толкова силен и толкова бърз.
Беше приел, че престъплението и наказанието вървят заедно. Вината даваше път на изповедта. Не чувстваше болка, нито вътрешна, нито някаква друга, когато правеше тези неща на другите, само когато ги правеше на себе си. Без болката нямаше изкупление. Тя потвърждаваше, че то съществува.
Провери острието. Обичаше го и го ненавиждаше.
Отпусна глава върху възглавниците и погледна над еректиралия си член към екрана, където розовото трико продължаваше да се извива. Можеше да си представи жената, която бе убил, да имитира тези движения. Можеше да я подуши.
Разкопча ризата си. Тя се разтвори и откри десетки ръбести белези. Някои бяха розови и пресни, други — тъмни, отдавнашни. Някои бяха нанасяни повторно и сега се издигаха на няколко милиметра от останалата тъкан.
Под приглушения блясък на лампата той притисна острието до незасегнато място на корема си и натисна, отначало леко, после по-силно, докато кожата не се разцепи и отдели от острието. Стисна зъби, загледа се в телевизора и се погали.
Натисна острието по-силно, прокарвайки дълга към шест сантиметра червена бразда. Екстазът го заля и Паоло изпусна острието, пометен от вълна на облекчение. Усети оттичащото се напрежение, сякаш под него бяха отворили канал. Затвори очи и въздъхна.
По-късно, когато си направи труда да се погледне, осъзна, че е стигнал малко далеч с острието. В този момент розовото трико лежеше по гръб и изпъваше крака нагоре и встрани. Беше прекалил. Раната се нуждаеше от марля и лейкопласт, каквито си носеше, където и да отиде.
За миг не беше сам. За миг не бе сторил нищо лошо. За миг изпита единение със света и собственото си място в него. Тези усещания щяха да преминат, щяха да го напуснат през следващите няколко часа — беше му се случвало достатъчно пъти, за да знае. Убийството можеше да се завърне в сънищата му, споменът можеше да се задържи в течение на дни, даже на седмици. Това, че я беше изчукал, докато тя умираше под него, само влошаваше нещата: неговият момент на сътворение бе нейна гибел. Но той се възползваше от възможностите, които му се предоставяха, и по-късно си плащаше, както направи и сега.
По-късно вероятно щеше да си почине, но сега адреналинът от острата болка го държеше. Понякога оставаше буден дни наред, без да мигне, без да се обезпокои от нещо, без да разбира защо го прави. Не можеше да си спомни кога беше ял за последно и си напомни да хапне нещо, преди да продължи.
На флуоресцентната светлина намокри една кърпа и се почисти.
Сресал назад черната си коса, той излезе от стаята за единствената вечеря, като си представяше — палачинки с чаша горещо кафе и застаряваща червенокоса жена в плътно прилепнала риза, която щеше да го нарече „сладур“.
Няколко капки кръв се отцедиха и изцапаха ризата му въпреки лейкопласта. Не го забеляза, тялото му бе вдървено и далечно. Съзнанието му вибрираше. Отново се почувства наред. И това бе единственото, което имаше значение.
10.
Мезонетът на Алис Дънбар на площад „Джеферсън“ в Сейнт Луис гледаше към място, което допреди няколко години бе парк, където се събираха наркомани. Застаряването на обитателите бе преместило дрогата и дилърите няколко преки на юг и изток. Сега паркът предлагаше на Пени възможност да играе на люлките и катерушките в знойните, задушни следобеди.
Но Пени нямаше настроение да играе. Взираше се в майка си, а огромните й сини очи, огорчени от предателството, се пълнеха със сълзи.
— Но ние току-що пристигнахме…
Алис трескаво събираше багажа. Майчина стихия, след която оставаха отломки. Напомняше си, че и преди е изпадала в подобна ситуация. Фактически само преди месец.
Чувстваше се зле, че сменя средата на Пени за трети път през краткия й петгодишен живот. Този път Пени си бе намерила няколко хлапета от детската градина, които считаше за приятели, и Хоуп знаеше колко много ще загуби малката.
Преди да се преместят предишния път, Пени бе доста саможива. Обичаше да си играе с кукли, както и да й четат приказки. Обичаше детските менюта на „Макдоналдс“ и хамбургерите с лук, горчица и кетчуп. Беше надраснала фазата на макароните със сирене. Сега любими й бяха замразените плодови млека и палачинките, когато мама можеше да си ги позволи.