Обичаше мама да й чете, преди да заспи, обичаше водата във ваната да е топла, а калъфката на възглавницата — хладна.
Беше се научила да следи майка си за сигнали, докато се возеха в автобуса или вървяха по улицата. Донякъде чрез разговори, донякъде по принуда Пени интуитивно бе разбрала, че водят таен живот, различен от този на останалите хора.
— Няма да е все така — лъжеше Алис. В действителност тя нямаше представа кога ще могат да спрат своя бяг. — Не се местим, просто заминаваме за малко. Като на почивка.
— Не и аз! Аз не отивам никъде! Ще избягам! Наистина!
— Там е работата: ще избягаме заедно, миличка — каза Алис с възможно най-любящия тон, който можа да изтръгне от себе си. — Ще се върнем.
Въпреки този изблик Пени бе значително по-зряла, по-земна и интелигентна от връстниците си. Безсъмнено това се дължеше на техния скитнически, уединен живот. Дали тези качества щяха да й бъдат от полза, тепърва предстоеше да се разбере. Действията й бяха като на петгодишно дете, но четеше на ниво шести клас и използваше речника на възрастен. Въпреки че възрастните се впечатляваха, Алис не бе очарована от развитието, което наблюдаваше: преждевременно съзряло, претенциозно, своеволно дете, което се държеше така, сякаш всичко му е позволено.
Мебелите, закупени от гаражни разпродажби, не бяха успели да запълнят достатъчно таванското пространство, което някога бе приютявало печатарска преса и бе редакция на безплатно градско вестниче. Алис бе оставила пожълтели първи страници на стари издания да висят забодени на грубите дървени стени като предмети на изкуството.
Провери телевизията, превключи на Си Ен Ен и се запита колко ли често ще пускат съобщението за идентификационните им номера. Беше го видяла само веднъж, преди час, но това бе достатъчно да я накара да напусне Сейнт Луис още днес. Вероятно завинаги. Служителите на Програмата бяха набили в главата й колко е важно да не престава ежедневно да гледа „САЩ днес“ и Си Ен Ен. И макар че бе избягала от Програмата преди години, никога не преставаше да следи за предупредителния сигнал. Ако някога видеше съобщение за идентификационен номер с името „Джони и всички“ и адрес за изпращането й „Пощенска кутия 911, Вашингтон, окръг Колумбия“, трябваше да вземе незабавни мерки. Видът на съобщението днес я бе раздрусал из основи: в един момент инстинктът за самосъхранение с цялата си спонтанност беше изместен в следващия от истинска паника.
Нещо драстично, нещо радикално се бе случило в Програмата, което трябва да бе поставило в риск всички защитени свидетели. За съжаление на Алис това беше част от превърналия се в рутина безкраен танц на собственото й пресътворение.
Събираше багажа и се опитваше да овладее обзелата я тревога, каквато не бе изпитвала, откакто напуснаха „Св. Лука“. Страхът от несигурното бъдеще и съзнанието, че някой е по петите й, преследваха всяка нейна мисъл, всеки неин миг. В Програмата се опитваха да обяснят подобни чувства в литературата по въпроса, но нямаха представа за какво говорят.
Знаеше, че заради това неочаквано развитие няма да може да мигне дни наред, обзета от болезненото съзнание, че Пени е част от всичко това и може да пострада, ако враговете й някога успееха. Представи си непосредственото им бъдеще. Оцеляването им зависеше от собственото й непредсказуемо поведение. Щяха да живеят с това, което бе спестила, докато не си намери нова работа. Нямаше банкова сметка; вместо това осребряваше чека за заплатата си и ползваше обикновени пощенски ордери. Щеше да продължи да се мести, нямаше да се свързва с никого. Щяха да се завърнат към предишния изолиран и непредсказуем живот през следващите няколко дни или седмици, колкото бе необходимо на Програмата да излъчи подобно съобщение: „Г-н Джони Ситизен, Пощенска кутия 411, Вашингтон, окръг Колумбия“. Тази комбинация щеше да я предупреди, че какъвто и да е бил проблемът, вече е решен. Щеше да е безопасно защитеният свидетел да се обади на запаметения телефонен номер и да провери индивидуалния си статус. За Алис, която отдавна вече не беше в Програмата, това вероятно щеше да означава да си избере някое друго място, където да се установи с Пени. Така или иначе, в Сейнт Луис нещата не се бяха развили според плана.
Усети пристъп на самосъжаление, но го прогони. Нямаше да плаче пред дъщеря си, оплаквайки положението им. Беше жива. Имаше прекрасна дъщеря. Нямаше да си фантазира за живот, различен от този, който й бе предоставен. Нямаше да им позволи това. Нямаше да се огъне.