Ларсън изпитваше към болниците това, което малките деца към зъболекаря. Беше гледал как майка му умира в една от тях; беше седял до леглото на брат си, докато той се възстановяваше от нелепа автомобилна катастрофа, която го бе оставила парализиран до кръста; бяха оперирали рамото му, за да може да продължи да гребе. Миризмата, зловещата тишина. Единственото хубаво на болниците бяха жените в униформи; дори ясена в синя болнична униформа можеше да го възбуди. Плачевно.
Влезе в еврейската болница „Бейнс“, третата поред, която посещаваше, откакто преди два часа бе кацнал в Сейнт Луис, задължен и твърдо решен да открие Хоуп.
Трил Хемптън го бе посрещнал на летището с един от черните навигатори на службата, ненужна демонстрация, като се имаха предвид усилията на службите да не се набиват на очи.
На Хемптън, който бе завършил университета „Хауърд“, често задаваха стереотипния въпрос дали е бил спортист в колежа; първото предположение бе футбол — заради широките рамене и дебелия врат, изпъкналото чело и издадената челюст. Но в действителност интересите му в колежа бяха свързани с театралното изкуство и до ден-днешен той бе най-подходящият човек, когото Ларсън можеше да изпрати да работи в деликатна ситуация, където се изискваха елементи на работа под прикритие. Подобно на Ларсън, той бе постъпил в Службата от силите за опазване на реда — полицейското управление в Балтимор — където бе установил, че е невъзможно да се заобиколи зле прикритата корупция. Накрая бе върнал значката си, без да обели дума. По време на службата си бе научил повече, отколкото искаше да знае, за плана за защита на федералните свидетели и впоследствие кандидатства там за следващата си работа. Както и Стъбълфийлд, Хемптън беше с Ларсън от почти седем години; отначало като екип за опазване на свидетели, а отскоро — в ОИОП.
Хемптън говореше напрегнато:
— Скротъм счита, че както Пало Алто, така и Дюк си струва да бъдат проучени. Казва, че можеш да подхванеш Вашингтонския университет, след като ти е на път. И трите имат суперкомпютри, които могат да декодират Лаена, а Марковиц или се е свързал, или ги е посетил точно преди да изчезне.
Ларсън не можеше да изрази чувствата си с думи. Гледката на голото, нарязано тяло на младата жена в Минеаполис го бе потресла повече, отколкото бе осъзнал. Хемптън се досети от мълчанието му.
— Значи… наистина мислиш, че е той — Острия бръснач, типът, който уби Бени?
Макар че летяха със сто километра в час, на Ларсън му се искаше Хемптън да кара още по-бързо. Живееше с постоянното усещане, че е крачка назад. Беше го изпитвал и преди, защото всяко преследване на беглец ставаше по почти същия начин — играеха си на „хвани ме, ако можеш“, живееха с тревогата, че може да бъде извършено ново престъпление, преди да закопчеят престъпника. Но сега нещата стояха различно и разбираше това по мълчанието на Ларсън.
— Всъщност получих разрешение да потърся Хоуп Стивънс, преди да проверя Вашингтонския университет.
Хемптън се направи, че му повярва, или поне не смяташе да спори.
— И къде ни изпраща това нас двамата със Стъби?
— На път през следващите няколко дни.
— Да разпитваме компютърни маниаци и да ни става от студентките — каза Хемптън. — Нали нямаш нищо против да предадем рапортите си, когато се върнеш?
— Но ако откриете нещо — каза Ларсън, — това е друга работа. Трябва да бъда уведомяван възможно най-бързо за всяка новопоявила се информация, свързана с Марковиц, жив или мъртъв.
— Става. — Хемптън реши, че няма какво повече да добави.
Ларсън си проправяше път сред хаотичното шествие от санитари и сестри, лекари и чистачи, хора от поддръжката и посетители в болницата „Бейнс“, като следваше табелите до администрацията. Струваше му се, че шансовете да открие Хоуп жива намаляват, особено ако от Програмата бяха излъчили предупреждението по националния ефир. Защитените свидетели щяха да се покрият. Но Хоуп? Мисълта, че касапинът има преднина, че едната или и двете мъртви жени в Минеаполис са знаели нещо за Хоуп, го измъчваше.
Разположена на четирийсет декара и подслонена под десетки покриви, „Бейнс“ приличаше повече на малък град, отколкото на голяма болница. Затова на Ларсън му трябваха повече от двайсет минути да се добере до бюрото за информация, където можеха да му помогнат.
Ларсън показа документите си, прикривайки горната им част.
— Търся една жена, която работи тук. — Той описа предишната Хоуп Стивънс: малко над среден ръст, очи — сиво-зелени, слабо лице и леко заострена брадичка, хубава фигура, дълги крака, запомнящ се смях, който наподобява весела кашлица. След като размисли още малко, добави: — Всъщност косата й може да е всякакъв цвят, може би брадичката е малко по-закръглена или… — Забеляза, че погледът на жената застива. На място като „Бейнс“ трябваше да има хиляди служители. Малко по-уверено добави: — Информационни технологии, вероятно. Със сигурност компютри. Осигуровки? Не знам… — Усети колко нелепо звучи всичко това.