— Не съм сигурна откъде да започна. — Секретарката, учтива и възпитана, носеше слушалки над френската плитка, която смътно напомняше щръкнали пачи пера. — Разполагате ли с някакво име, господине?
— Опитайте с Алис Дънбар — предложи той.
Жената изщрака по клавиатурата.
— Не сме приемали никого с това име. Съжалявам.
— Погледна покрай него към двете жени отзад.
— Не е приемана. Работи тук — каза той. — Спешно е, държавна работа. Моля ви, проверете всички служители с името Алис.
Погледът й остана безразличен и тя каза:
— Имаме над две хиляди и двеста души персонал във всяка смяна. Общо пет-шест хиляди. Описвате бяла жена, нали? Сякаш цветът на очите й и стройната фигура трябва да ми говорят нещо. Ако разполагате с фамилно име, ще го пусна в системата. В противен случай трябва да се отстраните от опашката.
Фамилно име.
— Може да е в спешното отделение — каза той, връщайки се към „Св. Лука“. — Опитайте с Алис Стивънс или Алис Стивънсън. Всъщност, опитайте и с Алис, и с Хоуп… и опитайте също Хоуп като фамилия.
Жената се втренчи в Ларсън.
— Какво значи всичко това?
Ларсън отново постави документите си на плота.
— Моля ви — каза той.
Секретарката загуби част от предишната си самоувереност. Златната значка на федерален агент оказваше подобно въздействие върху някои хора. Погледът й се отмести предпазливо между Ларсън и двете жени, чакащи на опашката. Затрака по клавиатурата. Очите й се свиваха и разширяваха от усилието, докато се взираше. Нуждаеше се от очила за четене, но беше прекалено суетна да ги носи. Погледна нагоре, за да привлече вниманието на Ларсън, после поклати глава, промърмори нещо и отново започна да пише.
По погледа й пролича, че е успяла; главата й се завъртя към Ларсън, а после обратно към екрана.
— Там е — каза Ларсън. — Под какво име?
Настроението на жената се беше подобрило. Бе постигнала успех и Ларсън долови, че се пита дали да не се похвали пред останалите. Тъй като не искаше да се бави излишно, Ларсън се пресегна с дългите си ръце и завъртя монитора към себе си, като събори, без да иска, сивата магнитна пластмасова чашка за кламери, поставена на бюрото й.
Жената се опита да протестира, но бе твърде късно.
Алис Стивънсън. До името имаше абревиатура: ПИДАСО. Пространството за домашен телефон бе оставено празно. Адресът бе пощенска кутия, а не улица. Нямаше начин да се проследи къде е жилището й. Беше тя. Те я бяха научили на тези неща.
Заля го вълна на изпълнена с вина радост. Живееше в Сейнт Луис. Задавените в продължение на пет години въпроси се свеждаха до това. Може би смехът в театъра все пак беше нейният. Защо? — запита се той. Да не би да го наблюдаваше?
Секретарката завъртя монитора в първоначалното му положение и го запита:
— Искате ли да й се обадя по вътрешния? Искаше ли? Беше зашеметен. Автоматично отвърна:
— Не… благодаря ви. Тя тук ли е? Сега? На работа ли е днес?
Тя се пресегна към най-близкия телефон и прегънала малкото си пръстче, започна да набира номера. Притисна слушалката до ухото си.
Ларсън се пресегна през плота и натисна някакъв бутон, за да прекъсне повикването.
— Ей! — Тя го плесна през ръката.
— Не трябва да знае… — уведоми я той. — В кое отделение е?
— Какво е направила?
— Не е това, което си мислите.
Жената закова изпълнен със съмнение, невярващ поглед в него. След кратко състезание чий поглед ще издържи повече, тя му обясни съкращението.
— Помощник изпълнителен директор в администрацията на спешно отделение.
— Ще го проверя лично — каза Ларсън. После й прошепна отблизо: — В никакъв случай не я предупреждавайте, нито пък казвайте на някого. Направите ли го, ще попречите на федерално разследване. — Изчака, докато тренираният й поглед отчете предупреждението, но не забеляза нищо.
С безизразно изражение, тя извика след Ларсън, сякаш него го нямаше там:
— Следващият!
12.
Паоло нямаше доверие в болниците. Както и в мотела „Бейтс“, хората се регистрираха, когато влизат, но не и когато излизат. Нито пък му харесваше, че го пускат по следите на дете. Но и двете директиви бяха дошли от Филип, а ако имаше нещо, което войникът научава първо, то е да се подчинява на заповеди.
За щастие, латиноамериканската му външност си оставаше предимство. Никой не си правеше труда да му обърне внимание. Възнамеряваше да се възползва от това, че е незабележим.